Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

В думите му долових заплаха и в усмивката му зърнах злото, което беше видял Рол Левин.

– Кротувай, Мик – рече Рулей. – Както сигурно ти е известно, имам си застраховка.

Още по-силно го притиснах към стената и се надвесих над него.

– Слушай, лайно такова. Искам си пистолета. Да не си мислиш, че си в безопасност? Глупости. Няма да изкараш и до края на седмицата, ако не си го получа. Ясно ли ти е?

Той бавно се пресегна, стисна ме за китките и смъкна ръцете ми от гърдите си. После започна да поправя ризата и вратовръзката си.

– Може ли да предложа едно споразумение? – спокойно попита клиентът ми. – След тоя процес аз напускам съда като свободен човек. Продължавам да се радвам на свободата си и в замяна на това пистолетът никога няма да попадне, да речем, в чужди ръце.

Имаше предвид Ланкфорд и Соубъл.

– Защото ще ми е адски неприятно това да се случи, Мик. От теб зависят много хора. Много клиенти. И естествено, ти не би искал да идеш там, накъдето са се запътили те.

Отстъпих от него, като наложих цялата си воля да не вдигна юмруци и да не му се нахвърля. За сметка на това в гласа ми тихо кипяха целите ми гняв и омраза.

– Обещавам ти, че ако се ебаваш с мен, никога няма да те оставя на мира – заявих. – Наясно ли сме с това?

На лицето му плъзна усмивка. Обаче преди да успее да отговори, вратата на залата се отвори и оттам надникна приставът, шериф Миън.

– Съдията е на мястото си – строго съобщи той. – И ви иска вътре. Веднага.

Погледнах Рулей.

– Наясно ли сме?

– Да, Мик – добродушно отвърна моят клиент. – Абсолютно сме наясно.

Отдръпнах се от него, влязох в залата и закрачих по пътеката към вратичката на ограденото пространство. През цялото време съдия Констанс Фулбрайт не ме изпускаше от поглед.

– Много любезно от ваша страна да благоволите да ни посетите тази сутрин, господин Холър.

Къде ли бях чувал същите думи?

– Извинете, Ваша светлост – на влизане през вратичката отговорих аз. – Получи се непредвидена ситуация с моя клиент. Трябваше да я обсъдим.

– Обсъжданията с клиента могат да се провеждат на масата на защитата – осведоми ме тя.

– Да, Ваша светлост.

– Струва ми се, че не започваме добре, господин Холър. Когато моят секретар съобщи, че заседанието започва след две минути, очаквам всички, включително адвокатите и техните клиенти, да чакат по местата си и да са готови.

– Извинявам се, Ваша светлост.

– Това не е достатъчно, господин Холър. До края на работното време днес искам да посетите секретарката ми с чековата си книжка. Глобявам ви петстотин долара за неуважение към съда. Тук не командвате вие, а аз.

– Ваша светлост…

– А сега да поканим съдебните заседатели – прекъсна възражението ми Фулбрайт.

Приставът отвори вратата на тяхната стая и дванайсетимата съдебни заседатели плюс още двама резервни започнаха да заемат местата си. Наведох се към Рулей, който току-що сядаше, и му прошепнах:

– Дължиш ми петстотин долара.

Встъпителната пледоария на Тед Минтън представляваше типичен пример за прокурорско изхвърляне. Вместо да съобщи на съдебните заседатели какви улики ще им представи и какво ще докаже с тях, той се опита да им обясни какво означава всичко това. Целеше да обрисува мащабна картина, което почти винаги е грешка. Мащабната картина се състои от заключения и предположения. Тя екстраполира дадености до равнището на подозрения. Всеки опитен прокурор, участвал в повече от десет наказателни процеса, ще ви посъветва да карате по-предпазливо. Защото съдебните заседатели трябва да осъдят обвиняемия, а не непременно да разберат.

– Тук всъщност се гледа делото на един хищник – заяви той. – Вечерта на шести март Луис Рос Рулей е дебнел плячка. И ако не е била невероятната жажда за живот на една жена, сега щяхме да гледаме дело за убийство.

Още отначало забелязах, че Минтън си е набелязал протоколчик. Така наричам съдебен заседател, който постоянно си води записки по време на процеса. Встъпителната пледоария не е изложение на веществени доказателства и съдия Фулбрайт го беше обяснила на заседателите, обаче жената на първия стол от предния ред пишеше още от началото на Минтъновото словоизлияние. Което ме радваше. Обичам протоколчиците, защото отразяват точно какво твърдят, че ще представят и докажат прокурорите и адвокатите, и накрая сравняват резултатите с бележките си. Водят протокола.

Погледнах в списъка на съдебните заседатели, който си бях преписал предишната седмица, и видях, че това е Линда Трулък, домакиня от Резида, една от трите жени сред заседателите. Минтън беше положил всички усилия да сведе женския контингент до минимум, защото, струва ми се, се опасяваше, че щом процесът установи, че Реджина Кампо е предлагала платени сексуални услуги, обвинението може да се лиши от съчувствието на жените и впоследствие от гласовете им за присъдата. Предположих, че е прав за това, и също толкова усърдно се опитах да включа жени в групата. В крайна сметка и двамата изхабихме правото си на двайсет отвода и това сигурно стана основната причина цялата процедура да ни отнеме три дни. Накрая успях да вкарам три жени, а ми трябваше само една, за да предотвратя нежелателна присъда.