Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Началото на процеса винаги е заредено с електричество. Нервност, която трепери дълбоко под лъжичката. Заложено е страшно много. Репутация, лична свобода, целостта на самата система. Нещо в това ония дванайсет непознати да съдят живота и работата ти винаги опъва нервите. И говоря за себе си, адвоката – осъждането на обвиняемия е съвсем друго нещо. Така и не свикнах и всъщност никога не съм искал. Мога да го оприлича само на нервността и напрежението, когато се изправяш пред черковния олтар в деня на сватбата си. Два пъти съм го преживявал и си спомнях за това всеки път, щом съдията обявеше началото на процеса.

Въпреки че с опита си в съдебните процеси решително превъзхождах своя съперник, изобщо не се съмнявах в какво положение съм. Аз бях сам човек, изправен пред великанската паст на системата. Аз бях преследваният. Категорично. Да, вярно, че си имах работа с прокурор, който за пръв път участваше в голям наказателен процес. Само че това предимство се стопяваше от могъществото на властта. Под заповедите на прокурора бяха силите на цялата правосъдна система. И срещу всичко това аз разполагах само със себе си. И с един виновен клиент.

Седях до Луис Рулей на масата на защитата. Бяхме сами. Зад себе си нямах нито помощник, нито детектив – от някакво странно чувство за вярност към Рол Левин не му бях потърсил заместник. Пък не ми и трябваше. Левин ми беше дал всичко необходимо. Процесът и неговото развитие щяха да послужат за последна проверка на неговите детективски способности.

На първия ред в галерията седяха С. С. Добс и Мери Алис Уиндзор. Според досъдебното споразумение, съдията позволяваше на майката на Рулей да присъства в залата само по време на встъпителните пледоарии. Тъй като фигурираше в списъка със свидетели на защитата, тя нямаше да има право да слуша другите свидетелски показания. Щеше да чака навън в коридора с вярното си кученце Добс, докато не я повиках на свидетелската катедра.

Също на първия ред, само че не до тях, седеше моят отбор: бившата ми съпруга Лорна Тейлър. Носеше тъмносин костюм и бяла блуза. Изглеждаше страхотно и спокойно можеше да се слее с фалангата от правистки, които ежедневно присъстваха в съдебната зала. Обаче тя беше тук заради мен и затова я обичах.

Останалите редове в галерията бяха заети неравномерно. Имаше неколцина вестникарски репортери, които дебнеха за остроумни изрази от встъпителните пледоарии, както и адвокати и обикновени зяпачи. Не се бяха появили хора от телевизията. Процесът още привличаше съвсем бегло внимание и това ме радваше. Защото означаваше, че нашата стратегия за овладяване на общественото мнение действа добре.

С Рулей мълчахме, докато чакахме съдията да заеме мястото си и да покани съдебните заседатели в залата, за да можем да започнем. Опитвах се да се успокоя, като репетирах думите, които исках да отправя към заседателите. Рулей се взираше право напред в герба на щата Калифорния над стола на съдията.

Телефонът на съдебната секретарка иззвъня. Тя каза няколко думи в слушалката и затвори.

– Още две минути – високо обяви секретарката. – Две минути.

Когато съдията се обадеше, за да предупреди за влизането си в залата, хората трябваше да заемат местата си и да се приготвят. Ние вече го бяхме сторили. Озърнах се към Тед Минтън на прокурорската маса и видях, че той върши същото като мен. Успокояваше се, като репетираше. Наведох се напред и прегледах записките в бележника си. После Рулей неочаквано също се наведе напред и едва не се блъсна в мен. Заговори шепнешком, въпреки че още не се налагаше.

– Започва се, Мик.

– Знам.

След смъртта на Рол Левин отношенията ни с Рулей се свеждаха до студена търпимост. Понасях го, защото трябваше. Обаче в дните и седмиците преди процеса се срещах със своя клиент колкото може по-рядко и след началото му разговарях с него колкото може по-малко. Знаех, че единствената слабост в плана ми е собствената ми слабост. Страхувах се, че всякакви контакти с Рулей ще ме накарат да изпусна гнева си и да се поддам на желанието си лично, физически да отмъстя за своя приятел. Трите дни на избора на съдебни заседатели бяха живо изтезание. Ден след ден трябваше да седя плътно до него и да слушам снизходителните му забележки за евентуалните заседатели. Имаше само един начин да издържа – да се преструвам, че го няма там.

– Готов ли си? – попита Рулей.

– Опитвам се – отвърнах. – А ти?

– Готов съм. Обаче преди да започнем, искам да ти кажа нещо.