Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Изборът беше тежък, но прост. Прокуратурата държеше всички козове. Бяха го гепили на местопрестъплението да продава дрога на ръка. Всъщност процесът щеше да бъде излишно упражнение. Макгинли го знаеше. Фактът, че е продал кока за триста долара на ченге, щеше да му струва поне три години от живота.

Както при мнозина мои млади клиенти от южната част на града, затворът представляваше очакван елемент в живота на Макгинли, Той беше пораснал, знаейки, че отива там. Единствените въпроси бяха кога, за колко време и дали ще доживее да стигне до затвора. От многобройните срещи с него зад решетките бях научил, че личната му философия е вдъхновена от живота, смъртта и рапмузиката на Тупак Шакур, поета гангстер, чиито рими носеха надеждата и безнадеждността на отчаяните улици, които Макгинли наричаше свой дом. Тупак вярно беше предрекъл собствената си насилствена смърт. Южен Лос Анджелис гъмжеше от младежи, които виждаха бъдещето си точно такова.

Макгинли бе един от тях. Рецитираше ми дълги откъси от песните на Тупак. Превеждаше ми значението на текстовете от гетото. Ценях това образование, защото беше единственият от многобройните ми клиенти с вяра в съдба, наричана „Гангстерския дом“, място между небето и земята, където свършваха живота си всички гангстери. За него затворът представляваше само инициация по пътя към това място и той беше готов да го извърви.

– Ще полежа, ще стана по-силен и по-печен, после ще се върна – каза ми Макгинли.

Инструктира ме да се спазаря за сделката. Имаше пет хиляди долара, които ми плати със запис – не го попитах откъде идват – и аз отидох при прокурора, уредих да обединим двете дела в едно и Макгинли се съгласи да се признае за виновен. Помоли ме само да му издействам присъда в близък затвор, за да не се налага майка му и трите му малки деца да пътуват прекалено надалеч, за да го посещават.

Когато обявиха началото на делото, съдията Даниъл Флин влезе откъм кабинета си със смарагдовозелена тога, която предизвика фалшиви усмивки от страна на мнозина адвокати и съдебни служители в залата. Знаеше се, че носи зелено само два пъти годишно – на Свети Патрик [6]и в петъка преди „Нотр Дам Файтинг Айриш“ да се срещнат с „Кал Троянс“ на футболното игрище.

Секретарят обяви делото. Изправих се и се представих. Въведоха Макгинли през една странична врата и той седна до мен. Носеше оранжев гащеризон и китките му бяха оковани с верига, прекарана през кръста. Никой в галерията нямаше да гледа потъването му. Нямаше си никого освен мен.

– Добр’утро, господин Макгинли – с ирландски акцент поздрави Флин. – Знаете ли кой ден сме днес?

Забих очи в пода.

– Денят, в който ще получа присъда – измърмори моят клиент.

– Това също. Обаче имам предвид Деня на свети Патрик, господин Макгинли. Ден за гордост от ирландското наследство.

Макгинли се позавъртя и ме погледна. Беше печен за улицата, обаче не и за живота. Не разбираше какво става, дали това е част от осъждането му, или някаква подигравка от страна на белия човек. Прииска ми се да му кажа, че съдията е безчувствен и сигурно расист. Вместо това се наведох към него и му прошепнах:

– Просто запази спокойствие. Той е задник.

– Знаете ли откъде произхожда името ви, господин Макгинли? – попита съдията.

– Не.

– Интересува ли ви?

– Не, господин съдия. Сигур е име на робовладелец. Защо да ме интересува кое е било това копеле?

– Извинявайте, Ваша светлост – побързах да се обадя.

Пак се наведох към Макгинли.

– Спокойно, Дариъс. И внимавай какво говориш.

– Той ме ебава – малко прекалено високо отвърна клиентът ми.

– И още не те е осъдил. Искаш ли да прецакаш сделката?

Макгинли се отдръпна от мен и погледна съдията.

– Прощавайте за израза, Ваша светлост. Идвам от улицата.

– Виждам – заяви Флин. – Е, жалко, че имате такова отношение към миналото си. Но щом вие не проявявате интерес към името си, и мен не ме интересува. Да продължим с присъдата и по-скоро да ви пращаме в затвора, нали така?

Изрече последните думи весело, като че ли с огромно удоволствие пращаше Макгинли в Дисниленд, най-веселото място на света.

Присъдата беше произнесена бързо. В следствения доклад имаше само неща, които вече бяха известни на всички. От единайсетгодишен Дариъс Макгинли бе имал само една професия, наркопласьор. И само едно истинско семейство, бандата. Никога не му бяха издавали шофьорска книжка, въпреки че караше беемве. Никога не се беше женил, въпреки че имаше три деца. Все същата стара история, все същият порочен кръг, извървяван десетки пъти на ден в съдилищата из окръга. Макгинли живееше в общество, което се засичаше с обикновената Америка само в съда. Той беше само храна за машината. Машината трябваше да яде и Макгинли лягаше в яслите. Флин му даде уговорените три до пет години затвор и прочете всички стандартни юридически текстове, които вървяха със споразумението. За по-смешно – въпреки че се хилеха само служителите от неговата съдебна зала – той прочете клаузите с ирландския си акцент. И после всичко свърши.