Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Голяма част от обществото ме смяташе за въплъщение на дявола, само че тия хора грешаха. Аз бях черен ангел. Аз бях истинският светец на пътя. Имаше нужда от мен, услугите ми се търсеха. И от двете страни. Аз бях смазката за машината. Аз позволявах на зъбните колела да зацепват и да се въртят. Без мен моторът на системата нямаше да продължава да работи.

Само че делото на Рулей щеше да промени всичко това. За мен. За него. И определено за Хесус Менендес.

Луис Рос Рулей беше в ареста с още седем души, които бяха изминали с автобус половината пряка от ваннайския затвор до ваннайския съд. В килията имаше само двама бели и те седяха един до друг на пейката, докато шестимата чернокожи заемаха останалата част от помещението. Форма на дарвинистка сегрегация. Всички не се познаваха, ала числовото преимущество си казваше думата.

Тъй като се предполагаше, че Рулей идва от Бевърли Хилс, измерих с поглед двамата бели и лесно разпознах своя клиент. Единият беше слаб като върлина, с отчаяните влажни очи на наркоман, който отдавна не си е взимал дозата. Другият приличаше на сърна, попаднала пред автомобилни фарове. Избрах него.

– Господин Рулей? – повиках го аз.

Сърната кимна. Дадох му знак да се приближи до решетките, за да можем да разговаряме тихо.

– Казвам се Майкъл Холър. Викат ми Мики. Ще те представлявам по време на първото ти изслушване днес.

Намирахме се в ареста зад съда, където обикновено пускаха адвокатите да се консултират с клиентите си преди началото на заседанието. На метър и половина пред килиите имаше синя линия. Трябваше да остана на разстояние от клиента си.

Рулей се вкопчи в решетките пред мен. Подобно на другите в кафеза, той имаше вериги на глезена, китката и кръста. Нямаше да му ги свалят, докато не го доведяха в съдебната зала. Около трийсетгодишен, той ми се стори слаб, въпреки че беше най-малко метър и осемдесет и тежеше поне осемдесетина кила. Пандизът оказва такова въздействие. Очите му бяха бледосини и рядко бях виждал такава паника, каквато струеше от тях. Клиентите ми обикновено вече са били на топло и имат студения като камък вид на хищник. Така издържат в дранголника.

Обаче Рулей беше различен. Приличаше на жертва. Страхуваше се и не му пукаше кой го вижда и знае.

– Това е инсценировка – настойчиво и високо заяви той. – Трябва да ме измъкнеш оттук. Сбърках с оная жена, това е всичко. Тя се опитва да ме натопи и…

Вдигнах ръце, за да го накарам да млъкне.

– Внимавай какво говориш тук – тихо го предупредих. – Всъщност внимавай какво говориш, докато изобщо не те измъкнем и поприказваме насаме.

Рулей се озърна наоколо, явно без да разбира.

– Никога не се знае кой подслушва – поясних аз. – И никога не се знае кой ще каже, че те е чул да казваш нещо, даже да не си казал нищо. Най-добре изобщо не говори за делото. Разбираш ли? Най-добре не разговаряй с никого за нищо и толкова.

Той кимна. Дадох му знак да седне на пейката до решетките. До отстрещната стена също имаше пейка, на която седнах аз.

– Всъщност идвам само да се запознаем и да ти се представя – продължих. – Ще разговаряме за делото, след като те измъкнем. Вече приказвах със семейния ти адвокат, господин Добс, и ще съобщим на съдията, че сме готови да платим гаранция. Имам ли твоето съгласие?

Разтворих кожена папка „Монблан“ и се приготвих да си водя записки в бележника. Рулей утвърдително кимна. Слушаше ме.

– Добре. Разкажи ми за себе си. Колко си годишен, женен ли си, какво те свързва с обществото.

– Хм, на трийсет и две съм. Цял живот съм бил тук, даже съм учил тук. В Калифорнийския университет. Не съм женен. Нямам деца. Работя…

– Разведен?

– Не, изобщо не съм се женил. Работя в семейната фирма. „Уиндзор Резиденшъл Истейтс“. По името на втория мъж на майка ми. Фирма за недвижими имоти. Продаваме недвижими имоти.

Записах си.

– Колко пари изкара миналата година? – без да вдигам поглед, попитах тихо аз.

След като не отговори, аз го погледнах.

– Защо ти е това? – поинтересува се клиентът ми.

– Защото ще те измъкна оттук още преди слънцето да залезе. За тая цел трябва да знам всичко за общественото ти положение. Това се отнася и до финансовото ти състояние.

– Не съм сигурен точно колко съм изкарал. Голяма част е в акции от фирмата.

– Не плащаш ли данъци?

Той се озърна през рамо към другите в килията и ми отговори шепнешком:

– Плащам естествено. Според данъчната ми декларация доходите ми възлизат на четвърт милион.