Филипп Ле Руа - Портата на месията

- Маркус е местен, той не може да остане незабелязан - възрази Симон, който не бе забравил подигравателния нрав на своя приятел.

- Затова го помня.

- Значи го познавате!

- Казвам ви, че го помня, не че го познавам.

- Какво знаете за него? - Симон нямаше търпение.

- Един ден Маркус се заяде с някакъв арабин, който случайно бе попаднал в нашия параклис. Така се срещнахме. Той е харизматичен, но много избухлив. И непредвидим. Случва се да присъства редовно на неделната служба, а след това да не се появи месеци наред. Не съм го виждал от три седмици.

- Къде мога да го намеря, когато „изчезне“?

- Аз също съм се питал.

- Имате ли някакво предположение?

- Странното е, че и вие не знаете, а твърдите, че сте му приятел.

- Сприятелихме се едва преди седмица. Маркус нямаше време да ми разкаже целия си живот. Внезапното му изчезване ме разтревожи. До снощи бяхме заедно.

- Чуйте ме, господин...

- Симон Ланж.

- Как да ви кажа... - поколеба се свещеникът. - Маркус е луда глава, има много неприятели. Предпочитам да премълча някои неща заради неговата сигурност.

- Ама вие май не разбирате. Аз го търся, за да му помогна.

- Тогава опитайте в Берлин.

Симон си спомни за резервацията на самолетния билет с Луфтханза, която откри в дома на Маркус. Беше на прав път.

- Берлин е далеч.

- Маркус е с немски корени, както навярно знаете. Част от годината прекарва в Берлин. Щом е напуснал ненадейно Йерусалим, означава, че отново има неприятности и е заминал за там.

- Берлин е голям.

- Казах ви, страхувам се да не му навредя.

- Ще му навредите повече, ако не ми помогнете.

- Нямам представа къде живее в Германия, но...

- Но?

- Той не ходи само в църкви. Обича баровете...

- Убедих се в това.

- Един път ми спомена „Уайт Траш“.

Симон отново хлътна в лабиринта от улички в Стария град на Йерусалим, за да заблуди преследвачите си. След няколко обиколки се убеди, че се е отървал от мъжа с посивелите коси и от двата светли костюма. Престоят му в църквата „Божи гроб“ го бе спасил. Успокои се, излезе от стария град през Дамаската порта и пое по една не дотам търговска улица в Западен Йерусалим, за да потърси хотел, където да прекара последната си нощ в града.

Скърцане на гуми го накара да подскочи.

Обърна се, усети вълна топъл въздух и коленете му се опряха в бронята на автомобил немска марка, който не би трябвало да се намира на тротоара. Предните врати се отвориха, от тях изскочиха двамата мъже в сиви костюми, които го повдигнаха и захвърлиха върху задната седалка. Светкавично се настаниха от двете му страни, докато шофьорът потегляше на втора сред свистенето на гумите.

Симон не направи опит да се съпротивлява, защото не би било зле да приключи веднъж завинаги с тази история, след като си изясни нещата. В края на краищата не можеше да се упрекне в нищо. „Какво искате?“, попита той.

В отговор получи силна плесница от единия от сивите костюми.

- Тук ние задаваме въпросите - допълни колегата му. - Не ти.

- Кой... ти... си? - попита първият.

Гумите изсвириха отново, защото шофьорът удари спирачки. Симон се стовари върху бияча, който сякаш само това и чакаше.

- Кой ти си? - повтори той.

- Симон Ланж.

Нова плесница. Ново рязко спиране. В този ритъм нито гумите, нито Симон щяха да издържат.

- Така се казвам!

- Снощи ти направи нещо, което не биваше да правиш - изсумтя похитителят отдясно, който говореше по-добре чуждия език и поради това бе по-словоохотлив.

- Какво, да не би в Израел да е забранено да се пие?

Нова плесница. Още по-силна. Симон усети удара на масивния пръстен върху венеца си. Устата му се напълни с кръв. Трябваше да си мери думите. Да им даде нещичко, за да се успокоят.

- Попитайте Маркус, аз нищо не си спомням.

- Къде е Маркус?

О, те познаваха Маркус, защото не попитаха „Кой е?“, а „Къде е?“.

- И аз го търся. Пуснете ме да го намеря и ще ви отговоря.

Непоносима болка проряза мишницата му. Неговият мъчител бе използвал електрошоков пистолет. Симон изкрещя, подскочи и се удари в тавана. Колата рязко ускори, пое към северното предградие на Йерусалим и върна Симон в реалността. Трябваше да се измъкне, докато още бе в състояние да действа, докато не бе изгубил изцяло контрол върху случващото се.

Преструваше се на припаднал и мислеше бързо, притиснат в летящия автомобил между двамата въоръжени здравеняци. Единственият фактор, на който можеше да разчита, бе движението. Трябваше да предизвика катастрофа, като нападне третия човек, който държеше в ръцете си живота на останалите трима.