Филипп Ле Руа - Портата на месията

- Ще карам бавно - каза Рафаел. - Седни на багажника и се дръж здраво за мен. Става ли?

- Далеч ли живееш?

- На десетина минути път.

Двамата поеха на зигзаг по „Шьойнхаузер Алее“, завиха наляво покрай парка „Фридрихшайн“ и прекосиха Ринга в посока на Източен Берлин.

Петнайсет минути по-късно стигнаха до един жилищен комплекс. Рафаел рязко спря и двамата изгубиха равновесие. Тупнаха на земята. Неочаквано прокънтя грубиянски смях. Симон се надигна да види кой се смее. Погледът му се спря на трима мъжаги, клонирани сякаш от Дерек Винярд, най-известния филмов герой неонацист от филма „Американска история X“, чиято роля на екрана бе изпълнена от Едуард Нортън.

- Педалчето си е намерило приятелка! - присмя се най-татуираният.

- Какво ли носи в сака си? - попита най-дебелият, сочейки с широката си брада багажа на Симон

- Книги - отвърна Симон.

Сякаш бе казал, че носи цветя.

- Щом няма друго, ще ни даде дрехите си.

Най-кльощавият извади от джоба си нож. Симон се успокои, щом не видя огнестрелно оръжие, засили се към стената на близката жилищна сграда и се удари в нея, сякаш искаше да премине отвъд. Олюля се и се обърна с лице, обляно в кръв.

- По дяволите, тоя да не е превъртял! - възкликна татуираният.

- Ти си превъртял, защото тъкмо това искаше да ми причиниш - троснато му отвърна Симон.

И пристъпи предизвикателно напред.

- Хайде, давай, какво чакаш!

Татуираният стоеше объркан пред окървавеното лице на жертвата си, която още не бе докоснал. Симон се възползва от колебанието му.

- Да вървим! - подкани той Рафаел.

Сащисаният сервитьор вдигна колелото. Симон тръгна редом с него. Оставаха им сто метра до входа на блока. Татуираният изкрещя подире им:

- Тоя какво ни баламосва? Няма да се измъкне така!

Симон ускори крачка.

- Само двайсет метра - прошепна му Рафаел.

Осемдесет килограма се стовариха отгоре им. Симон се обърна с опъната ръка и длан. Удари появилият се пред очите му слънчев сплит и успя да се задържи на краката си. Татуираният се вкамени, защото не можеше да си поеме дъх. Симон изгледа спокойно другите двама скинари. Хвана за ръка татуирания, който всеки момент щеше да падне, и му помогна да седне на една пейка пред очите на смутените му приятели. Отвори чантата си и му подаде библия.

- Вътре ще намериш всичко, което търсиш: закона за разплатата, който изисква реципрочно наказание за престъплението, отказ от съпротива срещу злосторника, за да разбереш стратегията на ненасилието, което означава да сториш най-напред на себе си това, което искаш да сториш другиму.

Симон и Рафаел обърнаха гръб на тримата слисани негодници.

- По дяволите, човече, кой си ти?

- Уместен въпрос.

Рафаел почистваше раната на Симон, който седеше гол до кръста на ръба на ваната, където бяха захвърлени окървавената му риза и яке.

- Няма страшно - успокои го сервитьорът, докато духаше върху раната, за да облекчи болката.

- Раните по челото винаги впечатляват, защото много кървят, но ако внимаваш, не са сериозни.

- Синините по тялото ти също ли са от стени, в които си се блъскал?

- Не, от предното стъкло на кола.

- Какъв си по професия? Да не си каскадьор?

- Пътешественик.

- Това професия ли е?

- Не е доходоносна, но никога не си безработен и всеки ден е различен.

- Във всеки случай ти благодаря за преди малко.

- Нацистчетата не те нападат за първи път, нали? - попита Симон, като се вглеждаше в белега на челото на Рафаел.

- Всяка нощ е така, страх ме е да се прибера. Кварталът е превзет от скинарите. Взимат те на мушка, щом не отговаряш не техните норми било заради цвета на кожата ти или заради сексуалната ти ориентация. Радвам се, че беше с мен.

Рафаел предложи на госта да си поделят леглото.

- По-добре ще ми е на дивана.

- Не се тревожи, няма да ти посегна.

Легнаха си и си размениха няколко думи. Симон видя, че татуировката по врата на Рафаел представляваше опашката на двуглава хидра, изрисувана върху сърцето му. Домакинът плахо му пусна ръка, но Симон кротко го отблъсна и заспа, изнемощял от умора и стрес.

Симон се събуди от светлината, която се процеждаше под вратата и между пердетата. Отстрани ръката на Рафаел, който го прегръщаше като любовник, и стъпи тихо на пода. Той бе твърд. Кожата му усети утринния хлад. Нахлузи дънките си, мина през тоалетната и седна пред прозореца в дневната. Денят изгряваше над Източен Берлин. Симон обичаше часа, в който сверяваше своя биологичен часовник с този на природата.