Джон Кейз - Осмият ден

— За шиш, струва ми се, да?

Дани кимна с глава.

— За шиш — потвърди той. „Какво ли е «шиш», по дяволите?“

— Това? — попита момичето и повдигна най-голямата фигура, която беше направил, към слънцето. — Сар?

Не знаеше какво да й отговори, но после разбра. Беше направил шах — или поне донякъде.

— Точно така! — възкликна Дани. — Това е царят — а това е топът. Ето го и офицерът.

— Хубаво! — похвали го тя. — Може би… да, струва ми се… той е художник!

— Благодаря — отвърна американецът. Това бе един от най-приятните комплименти, които бе получил напоследък. Ръцете му вече се бяха уморили и пръстите го боляха. Той остави ножчето, влезе в библиотеката и седна на бюрото пред компютъра. Докато машината се зареждаше, Дани наблюдаваше мониторите на стената. Единият показваше входа, където като два сфинкса дремеха кучетата. Образът на друг се променяше през няколко секунди — от дневната към кухнята и коридора. На трети се виждаше районът пред портата, а на четвърти — стаята, в която го бяха пребили. „Дали Барзан е гледал изтезанията от начало до край?“ — зачуди се той.

Реши да си провери имейла, но когато започна да въвежда името си, се отказа. Като знаеше с какви възможности разполага Зебек, нямаше да се изненада, ако милиардерът успееше с подкупи да проникне в сървърите на AOL и Yahoo. А Дани знаеше, че съобщенията могат да се проследят до компютъра, от който са пратени — не само до интернет провайдера, но до самия компютър.

Затова отиде да разгледа книгите. Намери английско издание на „Белият замък“ на Орхан Памук, изтегна се на дивана до прозореца и започна да чете.

Събуди го Лайла.

— Сега ядене — каза му тя. — Вечер е, разбира? — Момичето усмихнато включи лампата зад дивана и посочи към подноса до компютъра. — Хубав — обеща Лайла и свенливо му махна с ръка на излизане от стаята.

Дани спусна крака от дивана и погледна таблата: вдигаща пара паница леща, чиния с лозови сърми, питка, бутилка студена бира. Всичко беше великолепно и той се нахвърли на храната, докато гледаше футболен мач по телевизията. Галатасарай срещу Фенербахче. Приятна вечер. Усещаше, че тялото му се възстановява.

Барзан се върна късно на другата вечер и нямаха време да разговарят. Но на сутринта го събуди в седем и двамата изпиха кафето си в библиотеката. Тъкмо бяха седнали, когато вниманието им привлече силно издумкване по прозорците. Те скочиха на крака и се обърнаха към тучната зеленина в атриума. Кюрдът се приближи до стъклото и погледна надолу.

— Птица — каза той. — Виждат отражението на дърветата в стъклото и се блъскат в него. — Барзан поклати глава. — Всеки месец умирали по няколко, така ми каза икономът. Атриумът не е толкова резерват, както го е замислил архитектът, колкото смъртоносен капан.

Дани също надникна през прозореца и видя птицата на земята до един цъфтящ храст.

— Може би е само замаяна.

Той суеверно почука три пъти по главата си, нещо като магия, която беше научил от леля си Марта. Мъртвите птици носеха нещастие.

Барзан разбърка захарта в кафето си.

— Опитах се да убедя Мунир да отложи срещата, но той отказа. — Кюрдът поклати глава.

— Каква среща?

— На старейшините. И Зебек. Имат среща в Цюрих. След седмица. В „Бор о лак“.

— Със Зебек ли? Но той е побъркан! — възкликна Дани.

Барзан сви рамене.

— Не успях да разубедя дядо си.

— И защо се срещат?

Барзан поклати глава.

— Ами всъщност дядо има… как да се изразя… Швейцарска любовница?

— Какво?

— Там има едно заведение за компаньонки — поясни Барзан. — И той ходи всяка година.

— Проститутки ли имаш предвид?

Барзан кимна.

— Но той трябва да е осемдесетгодишен! — ахна Дани.

— По-точно седемдесет и пет, но не само Хайди го привлича в Цюрих. Това е колкото удоволствие, толкова и работа. Всички улеми са там. Всяка година по едно и също време и на едно и също място се събират на шура. Само че тази година е особено важно.

Дани не разбираше за какво говори Барзан — улеми, шури? — и не можеше да го скрие, затова журналистът му обясни.

— Улеми са старейшините. Събранието им се нарича „шура“. Нещо като междуплеменен съвет, но в този случай е среща на директорския борд на „Тауз Холдингс“.

Дани разтърси глава.

— Нещо ми убягва — каза той.

— Спомняш ли си какво ти разказах за санджака? — попита Барзан.

Американецът кимна.

— Е, не знам кой е издялал бюста на Зебек, обаче…

— Смяташ, че е фалшификат ли? Че Зебек е подменил оригинала?