Джон Кейз - Осмият ден

— Да му повлияе ли?

Барзан сви рамене.

— Като даде някакъв знак. За мен това са само безсмислени ритуали. Санджакът е статуя и нищо повече. За дядо ми обаче тя е свещена.

„Интересно“ — помисли си Дани, ала не разбираше как всичко това може да му спаси живота. Тъкмо се канеше да напомни на Барзан за дървесните пръстени, когато кучетата скочиха, бясно залаяха и се хвърлиха покрай къщата. В този момент мобилният телефон на кюрда зазвъня и той го отвори. След няколко секунди се изправи и каза:

— Веднага идвам.

— Проблем ли има? — попита Дани.

Барзан поклати глава.

— Войници от контролния пост на пътя. Обаждат ми се през няколко дни.

Домакинът отиде при войниците, а Дани се опита да осмисли наученото. Нищо не се връзваше. Ако Барзан беше прав, Зебек бе убил духовния водач на езидите. Но защо? И какво значение имаше някаква религиозна статуя в подземния град?

Когато след няколко минути Барзан се върна, безшумно следван от кучетата, Дани му напомни за дървесните пръстени.

— Ти каза, че всичко било свързано с тях.

— Така е — потвърди кюрдът. — Но трябва да ти обясня за санджака, иначе нищо няма да разбереш. Крис искаше да го види. Всъщност искаше да го снима и аз се съгласих да му помогна. — Той замълча за миг. — Искаш ли да видиш снимката?

— Естествено.

Барзан се изправи и влезе в къщата. След малко се върна с фотография в ръка и лека усмивка.

— Интересно ми е да знам какво мислиш — каза той и му подаде снимката.

Беше направена със светкавица. Остра бяла светлина изпълваше нещо като пещера във варовикова скала с цвят на мед. В центъра имаше олтар с красиво издялан дървен бюст — на Зереван Зебек.

Дани зяпна. Беше зловещо. Приликата бе абсолютна.

— Майтапиш се.

— Крис реагира по същия начин.

Дани не можеше да повярва. Очите с тежки клепачи и високите скули, раздвоената брадичка и описващата остър ъгъл на челото коса. Това не бе случайно. Санджакът изобразяваше Зебек.

— Откъде Терио е знаел кой е това?

— Не знаеше. Знаеше само, че е видял същото лице в Диарбекир. Мъж, слизащ от бентли.

— И си е спомнил?!

Барзан кимна.

— Толкова далеч от Анкара няма много бентлита. И е естествено да обърнеш внимание на човека, който слиза от такава кола.

Дани си спомни обеда с Инзаги и шегата на монаха: „По-логично е дяволът да има ролс…“. Спомни си и срещата с „Белцер“ в „Адмиралс Клъб“. „Пишеше, че има връзка с мафията… Че бил въплъщение на дявола.“ Този израз направи малко салто в главата му.

— И какво би трябвало да си мислим? — попита Дани. — Че Зебек е Таузът ли?

Преди Барзан да успее да отговори, мобилният му телефон повторно зазвъня и той нетърпеливо въздъхна. След кратък разговор на непонятен за Дани език затвори и се изправи.

— Ще трябва да довършим по-късно. Чака ме кола.

— Кола ли?

— Трябва да се видя с дядо си.

— С Мунир? Но кога ще се върнеш?

— След ден. Може би два. Утре сутрин старецът заминава за Диарбекир и после за Цюрих. Преди това трябва да поговоря с него.

— Ами ако те видят?

— Няма.

— Ами ако дойдат войниците? — попита Дани. — Какво да правя?

— Лайла ще се оправи с тях. Момичето, което ти заши устната. Просто не се мотай навън и всичко ще е наред.

Дани прекара вечерта в библиотеката, потопил крака в английска сол, а мозъка си — в перкоцет. Намери ножче и макара с медна тел на бюрото и преди вечеря направи маска на Зереван Зебек. Накрая остана доволен от получения образ, смачка го на топка и го хвърли в кошчето за боклук.

Можеше да направи и други интересни неща. Например нещо за Барзан — от благодарност, че не го е убил.

Собственикът на вилата имаше разнородни вкусове и притежаваше огромна колекция дискове с джаз, както и цяла стена с книги за изобразително изкуство, които Дани никога не беше виждал. Прелистваше някакъв каталог и слушаше музика, когато един прислужник му донесе вечерята на пиринчен поднос. Мезета, ориз и зеленчукови шишчета. И бутилка студено бяло вино.

Беше идеално. Липсваше му само Кейли. Ала устоя на изкушението да й се обади — сигурно щеше да затвори, а и не знаеше какво да й каже.

На сутринта ходилата му почти бяха възвърнали нормалния си размер — четиридесет и три и половина вместо четиридесет и шест. След като закуси на двора той взе ножчето от библиотеката и започна да си играе с него, седнал под една кайсия. Изтече час, после още един. Жената, която му бе зашила устната, се появи, видя малките предмети, които беше направил, весело се изкиска и плесна с ръце.