Джон Кейз - Осмият ден

— Като папата — отбеляза Дани.

— Повече или по-малко.

— Щом дядо ти е езид, значи и ти си такъв.

Барзан кимна с глава.

— Езидите са древен народ. Един от най-древните митове за потопа — който по-късно бил свързван с Ной — е известен от митологията на езидите в Кюрдистан.

Дани се намръщи.

— Значи си езид. В дявола ли вярваш?

Барзан се усмихна.

— Не съм религиозен.

— Това отстъпник ли те прави?

— Точно така.

— Ами шейх Мунир?

— Е, това е друга история. Дядо ми е от старата школа.

— Което значи…

— Че вярва в ангела паун, Мелек Тауз. Или за теб — Луцифер.

Дани запремигва.

— Наричай го култ към дявола, ако щеш, но това не е най-важното — поясни Барзан. — Езидите вярват, че Тауз е най-могъщият, най-прекрасният ангел. Любимецът на Господ.

— Също като Луцифер — посочи Дани.

— Но според езидската традиция не е имало изпадане в немилост, няма борба за човешките души. В Черното писание се разказва, че Бог сътворил Земята за шест дни и на седмия си починал. И после, на осмия ден, изгубил интерес. Вниманието му се насочило към други неща и негов представител станал Таузът. Някой ден Таузът ще слезе сред нас на Земята. И тогава светът ще принадлежи на езидите — защото ние ще сме единствените му поклонници.

Дани не разбираше каква връзка има всичко това със случилото се с него, Терио и Пател. Затова насочи разговора обратно към началната точка. Или поне се опита.

— Снощи ти каза, че Терио ти пратил някакви файлове.

— Така и не пристигнаха.

— И каза, че били свързани с някакви дървесни пръстени…

Барзан утвърдително кимна.

— Запознах се с Крис, когато правеше проучвания в Истанбул. Сприятелихме се и аз го свързах с някои хора в Диарбекир. Той беше там, когато убиха имама.

Забелязал учудването на Дани, кюрдът обясни, че имамът бил езидският духовен водач. Той бил осемдесет и седем годишен и заемал този пост отблизо петдесет години.

— Как се случи?

Барзан махна с ръка.

— Двама мъже с мотор. Единият карал, другият стрелял.

— И са избягали, така ли?

Събеседникът му кимна с глава.

— Но защо? — попита Дани. — Щом е бил осемдесет и седем годишен…

— Въпросът е „кой“. — Барзан се замисли. — Полицията хвърли вината върху Кюрдската работническа партия.

— Ами ти?

— Аз знам кой го е извършил: Зебек.

— Но щом този имам е бил на осемдесет и седем, защо…

Барзан му даде знак да прояви търпение.

— След това Крис дойде в Юзелюрт. Искаше да пише за наследяването при езидите. Каза, че такава възможност се случвала веднъж в живота. И естествено, искаше да види санджака. Трябваше да види санджака.

Тази дума очевидно не говореше нищо на Дани.

— Това е религиозна статуя — поясни Барзан. — Езидските племена са дванайсет и всяко си има собствен санджак — а някои даже два. Ние пазим нашия в Невазир, подземния град, за който ти разправях. — Едно от кучетата вдигна глава, наостри уши и завъртя муцуната си на сто и осемдесет градуса. „Бау!“ Гърлен, колеблив лай, сякаш животното се чудеше на нещо. Барзан го почеса зад ушите и продължи: — Крис беше очарован от подземните градове. Според него те били единственият пример за „колективно погребване“ в света.

— И там долу има статуя, така ли?

— Санджакът.

— Трябва да е трудно да се види. Искам да кажа, с какво си светите? С фенерче ли? Или със свещи?

Барзан се подсмихна.

— Всъщност никой не я е виждал от близо петдесет години. И аз… е, аз наруших правилата, като я показах на Крис. Но… — Той сви рамене. — Както казах, аз не съм религиозен. За мен тя е произведение на изкуството.

— Защо? Защо от петдесет години не я е виждал никой?

— Защото ако не беше скрита, щяха да я унищожат. — Забелязал почудата на Дани, кюрдът поясни: — Дори след Ататюрк обществото в тази страна продължава да е ислямско. И както сигурно знаеш, ислямът забранява да се правят изображения на всичко, което има душа. Ето защо са обезобразени фреските в древните черкви, затова мюсюлманите са замазали мозайките в „Света София“. Когато откриват икони или статуи на светци, сунитите ги унищожават — както постъпиха талибаните със статуите на Буда в Афганистан. — Английският на Барзан за пръв път му изневери. — Как наричате хората, които унищожават иконите?

— Иконоборци.

— Точно така! — възкликна домакинът. — Навсякъде в Турция се унищожават картини и стенописи. Лицата се издраскват, образите се заличават. И на животните. Още преди възтържествуването на исляма имало християнски иконоборци — някъде около осемстотната година. Векове наред били унищожавани всички произведения на изкуството, изобразяващи лице. Затова санджакът бил скрит! Даже в Невазир статуята винаги е покрита, освен когато старейшините избират нов имам. Тогава я изваждат, за да наблюдава избора — и може би да му повлияе.