Пощальонът се обади в участъка половин час преди края на смяната на Дилейни.
Пикапът бил паркиран на отбивката и в къщата светело, та пощальонът си мислел, че трябва да има някого. Обаче вече няколко дни никой не отварял вратата. Пощенската кутия започвала да прелива. Затова решил, че господин Терио може да е получил инфаркт.
Дилейни поклати глава и изруга. Брент имаше плейоф в шест, а вече минаваше пет. Хелън щеше да го убие. („Трябва да дойдеш, Джак, заради него! Поне веднъж го подкрепи! Кое е по-важно, родният ти син или момчетата в участъка?“) Ами всъщност… истината беше, че той обичаше да ходи на мачовете на сина си. Брент бе добър бейзболист — по-добър от самия Дилейни — и му беше приятно да се грее на отразената слава на момчето. Когато нещата вървяха добре, Брент нямаше нужда от него. Но когато се провалеше… Е, синът му бе амбициозен хлапак. Прекалено сериозно приемаше неуспехите. А Хелън си нямаше и представа как да му помогне да ги преодолее. („Ще престанеш ли да цивриш? Та това е просто игра.“) Затова Дилейни гледаше да е там — особено на важни мачове. Само че вероятността да успее беше нищожна. С Поляков бяха далеч извън града, където цивилизацията отстъпваше място на дивата природа.
Поляков го стрелна с поглед иззад волана и се подсмихна.
— Не се ядосвай. Искаш ли да включим сирената?
Дилейни поклати глава.
— Човекът сигурно е заминал на почивка — не млъкваше партньорът му. — Ще поогледаме наоколо, после аз ще напиша доклада. Няма проблем.
Дилейни се обърна към прозореца. Въздухът бе тежък и неподвижен, спускаше се сумрак като пред буря.
— Сигурно ще вали — измърмори той.
Поляков кимна с глава.
— Това се иска. Мисли оптимистично.
Завиха по Баракс Роуд и макар че се бяха отдалечили само на километър и половина от последния квартал с пъстри къщи, наоколо не се виждаше нищо друго, освен гори, ниви и тук-там по някой порутен плевник.
— Някога идвал ли си насам? — попита Поляков.
Дилейни сви рамене.
— Ей там е — кимна той към метална табела, осеяна с дупки от куршуми: ПРИЧЪРМАН ЛЕЙН. — Трябва да завиеш.
Озоваха се на тесен черен път, обрасъл от двете страни с бурени. Наблизо започваше гъста гора.
— Господи! — измърмори Поляков, докато изкачваха едно възвишение. — Откога в окръг Феърфакс има черни пътища?
— Поостанали са тук-там — отвърна Дилейни и си помисли, че това няма да продължи много.
През последните двадесет години вашингтонските предградия се разрастваха във всички посоки. След година-две жълтата селска къща, която ненадейно се беше появила отляво, щеше да изчезне, пометена от приливната вълна на градските квартали, универсални магазини и заведения.
Пощенската кутия бе в края на отбивката — очукан алуминиев цилиндър с избеляло червено флагче. Отстрани беше написано името: К. ТЕРИО.
В бяла пластмасова кутия с надпис „ВАШИНГТОН ПОУСТ“ до алуминиевия цилиндър бяха натикани три-четири вестника. Десетина други издания, някои от които вече леко пожълтели, лежаха на купчинка на земята.
„Трябва да влезете и да поогледате в къщата“ — бе казал пощальонът.
Естествено, нямаше да стане точно така. При тези обстоятелства можеха най-много да почукат на вратата, да обиколят къщата, да поговорят със съседите — не че имаше съседи, доколкото виждаше Дилейни.
Полицаите слязоха от колата, като се оглеждаха и ослушваха. На юг изтътна гръмотевица, чуваше се далечното бръмчене на околовръстното. Полянов се ухили и запя с гъгнивия си баритон:
— На помощ се притичваме отново…
— Хайде да си свършим работата — изсумтя Дилейни и се запъти към къщата.
Минаха покрай стара тойота „Такома“ в дъното на отбивката, паркирана с каросерията към вратата, като че ли собственикът беше товарил или разтоварвал нещо. Двамата полицаи прекосиха буренясалата морава и се приближиха до входа.
Чукалото бе от ковано желязо и имаше форма на водно конче. Полянов почука силно.
— Има ли някой?
Тишина.
— Има ли някой? — Той наклони глава и внимателно се заслуша. След като не получи отговор, натисна бравата, установи, че е заключена, и сви рамене. — Да минем отзад.
Заобиколиха къщата, като спираха, за да надничат през прозорците.
— Оставил е доста лампи включени — отбеляза Дилейни.
Зад къщата минаха покрай зеленчукова градинка — домати и чушки, тиквички и фасул — може би доскоро грижливо поддържана, но сега беше буренясала. Поляков почука четири-пет пъти по дървената рамка на мрежата на кухненската врата.
Читать дальше