Джон Кейз: Осмият ден

— Искаш ли да дойдеш?

Тя поклати глава и му се усмихна.

— Ами…

— Значи предпочиташ да си измиеш косата, да гледаш „Изтеклата седмица на Уолстрийт“…

— Не съм казала такова нещо.

— Не си, обаче…

Кейли се засмя.

— Прочете ми мислите.

Дани се ухили.

— Може би аз ще си остана вкъщи и ще си измия косата — пълна е с пясък.

Тя поклати глава.

— Не можеш!

— Какво не мога?

— Да вържеш тенекия на Джейк. И аз не мога. Той разчита на нас. Пък и няма да е чак толкова кофти.

— Да бе, няма — отвърна той и блъсна глава в прозореца.

Откриването беше в „Питръс Гелъри“ на Кей стрийт в Джорджтаун.

Огромно помещение с висок таван, множество лампи и розови тухлени стени, галерията се намираше в квартал, който Дани винаги бе намирал за интересен и дори загадъчен. Осемстотин метра по-надолу улицата се вливаше в каньон между стъклени небостъргачи, приютили юридически кантори и фондации като Панамериканската здравна организация. Но там, в някогашното гето за освободени роби, тя минаваше пет-шест преки успоредно на река Потомак — и пресичаше под магистралата Уайтхърст.

От гледна точка на „градското планиране“ тази отсечка от Кей стрийт беше същинска катастрофа. Според Дани същото можеше да се каже за откриването.

Ако още веднъж чуеше думите „най-студеният юли в историята“, щеше да се чупи — даже това да означаваше скромната публика съвсем да оредее. Имаше само около двадесет и пет души и изглежда никой от тях не се интересуваше от чудовищните платна, които висяха по стените. Ако се съдеше по броя на пластмасовите чаши в кошчетата за боклук, клиентелата на галерията бе дошла заради безплатната пиячка, а не заради картините.

Някакъв глас от лявата му страна твърдеше, че „до хиляда деветстотин и осемнайсета изобщо не са водили отчет, така че всъщност е най-студено оттогава“.

„Това е — каза си Дани. — Тръгваме си.“ Впримчена в разговор с майката на Джейк, Кейли от петнадесет минути му хвърляше умолителни погледи. Вече беше положил всички усилия да направи впечатление на присъстващите известни личности — критик от „Поуст“ и журналист от „Флаш Арт“. Нямаше причини да се мотае повече и тъкмо се насочваше към Кейли, когато в ухото му се разнесе дрезгав глас:

— Това ти ли си, Дани Крей?

Лавиния. Никой не знаеше точно на каква възраст е тя, ала съществуваха нейни снимки с президента Кенеди и Анди Уорхол, Пеги Гугенхайм и Лу Рийд. Доайен на вашингтонския артистичен елит, тя ръководеше „Ниън Гелъри“ във Фоги Ботъм и „Кунстблиц“ в Берлин.

— Самият той — потвърди Дани, когато двамата се притиснаха един към друг в ритуална прегръдка. — Поне така ми се струва.

Той потърка с длан острата си къса коса. Лавиния се изкиска, сякаш беше казал нещо духовито, и с почти фриволен поглед се втренчи в него през обилно покритите със спирала мигли. Кейли ги забеляза, повдигна вежди и му прати окуражителна усмивка.

— Надявам се, че си ти, защото си единственият мъж, когото търся — отвърна Лавиния и протегна празната си чаша. — Вино, моля, бяло… после искам да поговорим за нещо.

Излязоха в градинката зад галерията, където Лавиния можеше да запали цигара. Беше толкова задушно и потискащо влажно, че димът сякаш не се издигаше, а се стелеше като мъгла. Дани направи всичко възможно да изкопчи от нея реакция към изложбата на Джейк (защото Джейк щеше да го попита, естествено), но тя отхвърли темата само с отмятане на прочутата си руса грива.

— Не е в моя стил.

— Защо? Той е много добър!

Лавиния презрително поклати глава.

— Не е вярно. Палитрата му е мътна и не е оригинален. Обаче слушай сега — промени темата тя. — Искам да поговорим за… — Жената заби червения нокът на показалеца си в гърдите му. — За теб!

След около минута вече му се виеше свят. Лавиния видяла негова скулптура в „Банко Салвадор“ в Адамс-Морган и останала извънредно впечатлена. До такава степен, че издирила другите му творби. Видяла някои литографии, които висяха в един ресторант в Джорджтаун, негово платно, купено от „Кафриц“, което бе изложено в музикалния им салон, и скулптурната група, която бе направил за фабриката „Торпидо“ в Александрия.

— Харесва ми.

— Кое? — попита той.

— Всичко!

— Страхотно. Наистина!

Последва най-важното: в графика за изложби на „Ниън“ се отворил „прозорец“.

— Всъщност прозорче — две седмици през октомври — призна Лавиния. — Ще откриеш изложбата на пети октомври, петък. Е, какво ще кажеш?