Джон Кейз: Осмият ден

— Откъде да знам? Онзи, дето го е извършил. Просто казвам, че…

— Сигурно го е извършил сам.

Дилейни зяпна.

— Виж хоросана. — Детективът кимна към стената. — Лицевите страни на тухлите са отвътре. Вътре е и кофата. И мистрията. И няколко чувала с хоросан.

— Искаш да кажеш, че сам го е построил, така ли? — попита Дилейни.

— Така изглежда.

Дилейни погледна гробницата, която вече беше почти отворена. Мъртвецът седеше на пода облегнат на стената, разкрачен, с отворени очи.

— Не. Защо някой би направил това — каза Дилейни.

Не вярваше. Даже мистрията, която лежеше в краката на мъртвия, не доказваше нищо. Кой можеше да е сигурен, че не е имало втора мистрия, втора кофа, друг чувал с хоросан?

Патологът не му отговори, а даде знак на полицая да се отдръпне встрани, после се вмъкна в малкото помещение. Приклекна, сложи си латексови ръкавици и започна да претърсва джобовете на мъртвеца.

— Хората се самоубиват поради най-различни причини — замислено рече той. — Понякога от омраза към самите себе си. — Намери портфейл, разтвори го и погледна шофьорската книжка. — Терио. „Т“ като Том, е-р-и-о. Някой записва ли?

Един от полицаите отговори утвърдително.

— Малко име: Кристиан. Второ име: Антъни. — Той прибра шофьорската книжка в найлонова торбичка, въздъхна и насочи фенерчето си към очите на мъртвеца. — Преди две години имах такъв случай. Човекът се беше обезглавил — сам си беше отрязал главата!

— Глупости! — възкликна Поляков, който тъкмо слизаше по стъпалата. — Не е възможно!

— Той обаче го беше направил — отвърна патологът. — Завързал въже за едно дърво, а другия край завързал на шията си. После седнал в колата си и настъпил газта. Имаше камаро, така че главата му беше откъсната доста чисто.

— Но… защо? — зачуди се Дилейни.

Патологът поклати глава и продължи да оглежда трупа.

— Депресия.

Поляков се изкиска и отвратеният Дилейни излезе навън на дъжда. Само след секунди бе в колата, но за това време подгизна до кости. Дъждът трополеше по покрива. Полицаят се загледа в стичащите се по предното стъкло струи и се опита да не мисли за мазето.

Но не можеше. Беше потресен от видяното. Самият той страдаше от лека клаустрофобия — а може би не съвсем лека — и му се струваше кошмарно някой да седи в мрака и да чака смъртта в онази крипта.

И ако наистина бе самоубийство, както смяташе патологът — тази мисъл запъпли в главата му като изпълзяло от канал насекомо — цялата тази история ставаше още по-страшна.

Защото този човек, Терио, очевидно беше променил намерението си. Дилейни бе убеден в това. Първото нещо, което беше осветил лъчът на фенерчето му, бяха ръцете на мъртвеца — или останките от тях. Пръстите представляваха чуканчета, ноктите бяха изтръгнати, разкъсаната плът бе покрита със засъхнала кръв.

Опитвал се е да излезе, реши Дилейни. Да пробие дупка в стената.

Сатурнът на Кейли е стабилна кола, помисли си Дани. Намираха се на осем километра от Нагс Хед и пътуваха обратно към Вашингтон със сто километра в час, а дори не се чуваше пътят под гумите. Всъщност не се чуваше абсолютно нищо. И тъкмо това бе проблемът, естествено. Седнал на предната дясна седалка и отправил поглед към равнинния пейзаж на Каролина, Дани беше обект на типично Многозначително Мълчание.

Което изобщо не бе честно. Страхотно си прекараха във вилата. Само двамата, на един хвърлей от плажа. Караха неговия сърф, плискаха се във вълните и се пекоха на слънце. В две от петте нощи танцуваха до два сутринта. Вечеряха на свещи, играха миниголф и дълго се разхождаха на плажа по залез. Сега беше време да се прибират и мълчанието на гаджето му бе като студен фронт откъм Канада.

Не й беше направил предложение.

След всички залези и бурния секс той пак не й бе направил предложение. Започваше да й писва, Дани разбираше. Бяха заедно от три години, все още лудо влюбени, но той просто не можеше да го направи. „Проблемът е, че аз съм прекалено вятърничав, а тя е прекалено целенасочена“ — каза си Дани. С други думи, Кейли беше завършила бизнес колеж преди година и печелеше осемдесет бона годишно, докато той бе завършил художествена академия преди четири години и печелеше осемдесет кинта на ден.

Младши мениджър в „Джон Голт Фънд“, Кейли беше родена работохоличка и бачкаше по шестдесет часа седмично, без да се оплаква. Даже на почивка всеки ден ставаше в седем, за да отмъкне един от четирите броя на „Уолстрийт Джърнъл“ от единствената будка за вестници в града. По два пъти на ден си проверяваше имейла в местната библиотека и многократно я бе хващал да гледа Ем Ес Ен Би Си с изключен звук.