Джон Кейз: Осмият ден

— Има ли някой? Господин Терио? Тук ли сте?

Нищо.

Или почти нищо. Жужаха жътварки, в далечината се носеше бръмченето по шосето. Имаше още нещо, нещо… Дилейни наклони глава и наостри уши. Чу… смях. Или по-точно не смях, а… запис на смях.

— Телевизорът работи — след малко каза той.

Поляков кимна с глава.

Дилейни въздъхна. Нямаше да успее за мача. Предчувстваше го.

Нищо не можеха да направят. Вратите бяха заключени и нямаха заповед за обиск. Никакви сериозни данни за медицински проблем, още по-малко за насилие. Но наистина беше подозрително и тъй като вече бяха дошли, спокойно можеха да поразгледат наоколо по-внимателно.

Поляков се запъти към вестниците, приклекна и ги прегледа. Най-старият носеше дата 19 юли — преди повече от две седмици.

На няколко крачки от него Дилейни проверяваше пикапа. На предната седалка намери избеляла и сгърчена от слънцето касова бележка за покупка в брой от магазин за строителни материали. И тя носеше дата 19 юли: десет чувала цимент, сто и тридесет бетонни тухли, мистрия и пластмасова кофа.

— Любител на движението „направи си сам“ — отбеляза той и показа касовата бележка на Поляков, после влезе в полицейския автомобил да си вземе бележника.

— Ще проверя от другата страна на къщата — каза Поляков.

Дилейни кимна и се облегна на колата, за да запише наблюденията. Не че имаше много за писане.

3 август

К. Терио

Причърман Лейн 2602

Най-стар вестник — 19 юли

Касова бележка от магазин за строителни материали със същата дата.

Той си погледна часовника и записа часа — 17:29. Всичко това бе загуба на време, както и да го погледнеше човек. През десетгодишната си служба в управлението се беше отзовавал на поне двеста такива сигнала и в девет десети от случаите изчезналият се оказваше оглупял старец или пиянде. От време на време попадаха на някой мъртвец, проснат на пода в банята или седнал на фотьойла си. Тия случаи не бяха истинска полицейска работа, а по-скоро нещо като задължение на разсилния.

— Ей!

Дилейни вдигна глава — Поляков го викаше. Той хвърли бележника на предната седалка, погледна към небето — на юг тъмнееше завеса от дъжд, което го изпълни с надежда, че ще отложат мача на Брент — и се запъти към партньора си.

Оказа се, че има външен вход за мазето — ръждива метална врата, която се отваряше неправо към няколко бетонни стъпала. Поляков стоеше на стъпалата между двете отворени крила на вратата.

— Искаш ли да хвърлим едно око вътре?

Дилейни се намръщи и наведе глава към едното крило.

— Така ли ги завари?

Поляков кимна.

— Да. Широко разтворени.

Дилейни сви рамене.

— Може да е обир. Само нека побързаме.

„Мили боже, дано да не намерим някой мъртвец, че отиде цялата нощ!“ — помисли си той.

Поляков проточи шия напред, извика името на Терио и слезе по стъпалата. Дилейни го последва.

Мазето представляваше продълговато помещение с двуметров таван, стени от бетонни тухли и циментов под. Над прашен тезгях в ъгъла жужеше и премигваше самотна флуоресцентна лампа. В нея се блъскаше нощна пеперуда.

Дилейни огледа наоколо. Нервно. Не обичаше мазета. От малък се страхуваше от тях, въпреки че нямаше конкретни лоши спомени. Просто го побиваха тръпки. С евтините си лавици, отрупани с кутии боя, гвоздеи и инструменти, това място беше като всяко друго мазе: едновременно обикновено и зловещо.

Поляков сбърчи нос.

— Усещаш ли нещо? — попита Дилейни и обходи с поглед помещението.

— Да, струва ми се — потвърди партньорът му.

На лавицата под тезгяха Дилейни забеляза червен пластмасов контейнер с надпис ГОРИВО ЗА КОСАЧКИ.

— Сигурно е бензин — каза той.

Поляков поклати глава.

— Ъхъ.

— Така или иначе, тук няма никой.

Дилейни се обърна да си тръгне и се запъти към стъпалата, ала спря, когато усети, че Поляков не го следва.

— Какво откри? — попита Дилейни и се озърна назад към партньора си, който държеше фенерче на височината на рамото си и бе насочил мощния му лъч към най-далечния ъгъл на мазето.

— Не съм сигурен — измърмори Поляков и се приближи към отсрещната стена. — Нещо странно.

Дилейни погледна натам и видя, че партньорът му е прав: наистина беше странно. Северният ъгъл на мазето бе отделен с набързо издигнати стени от бетонни тухли. Сключващите прав ъгъл стенички бяха широки по около метър и двадесет и стигаха до тавана, образувайки нещо като бетонен килер, но без врата.

— Какво е това? — попита Дилейни.