Джон Кейз: Осмият ден

— Ами…

— Ще подредиш експонатите в сряда и четвъртък, трети и четвърти октомври. — Хрумна й нещо: — Нали имаш достатъчно творби?…

Той кимна, без да се замисля.

— Естествено, обаче какво се е случило? Искам да кажа…

Лавиния изцъка с уста и извърта очи нагоре.

— Един от „проектите“ ми — сподели тя. — Млад, талантлив… и абсолютно непредсказуем. Не го виждам да се надигне от леглото до Коледа, а не мога да чакам дотогава — все пак ръководя фирма, а не болница. — Лавиния замислено замълча. — Е?

Той се поколеба за стотна от секундата, неубедително сви рамене и отвърна:

— Да, естествено!

— Чудесно!

Сега вече трябваше да остане, тъй като някак не му се струваше редно да си тръгне преди нея.

Минута по-късно до него се появи Кейли, следвана от Джейк и майка му.

— Това не беше ли Лавиния Тревър? — възбудено попита тя. — Какво иска?

Дани нямаше намерение да каже нищо пред Джейк. „Ниън“ означаваше нещо много повече от „Питръс“. Той сви рамене.

— Искаше някой да й донесе вино и да й прави компания, докато изпуши една цигара.

— Каза ли нещо? — попита Джейк. — За изложбата? Какво мисли?

Дани повторно сви рамене.

— Съжалявам. Говореше само за някакъв неин приятел, който бил непредсказуем.

Кейли си погледна часовника. В понеделник ставаше в пет и половина, за да прочете ранните вестници и да напише своя онлайн коментар преди отварянето на борсата. Дани стисна ръката й.

— Мисля, че трябва да си вървиш. Ще намеря кой да ме закара.

Кейли се усмихна. Знаеше, че нещо се мъти с Лавиния.

Половин час след нейното заминаване Лавиния най-после си тръгна и на излизане заговорнически махна с ръка на Дани. В този момент той реши, че е по-добре да остане до края. Джейк беше направил главата и не бе в състояние да шофира.

По пътя трябваше да го утешава.

— Кофти мина — каза Джейк и отпи от полупразна бутилка мерло.

— Добре беше — отвърна Дани.

— Наистина ли?

— Абсолютно! Като за световно.

Приятелят му изсумтя и погледна през прозореца.

— Не продадох нищо.

— Не е това проблемът — каза Дани, макар че беше точно това. — Първо правиш изложба — после продаваш. Не става толкова бързо.

— Смяташ ли?

— Да.

Джейк наклони глава и подозрително го изгледа.

— Ами ти защо си толкова весел?

— Аз ли? — презрително рече Дани. — Не съм весел. Потиснат съм!

Приятелят му се замисли за миг, после кимна и затвори очи.

— Добре — каза той и почти веднага захърка.

След като остави Джейк, настроението на Дани наистина започна да се разваля. Имаше няколко творби, които ставаха за изложба, но не бяха достатъчно. Щеше да се наложи да събере всичко, което беше продал, наред с нещата, поверени на приятели. А композицията във фабриката „Торпидо“, която толкова много бе харесала Лавиния, като че ли щеше да си остане единствена. Тя беше мултимедийна, а Дани не разполагаше със средства да комбинира сложните видео ефекти, които изискваше такова произведение. Апаратурата, която бе използвал, вече не беше на разположение — собственикът й си я бе прибрал, за да произвежда „видео паметници“ на мъртви домашни любимци (определено доходен бизнес).

Имаше още един проблем. Най-интересната му скулптура и кандидат за главен експонат беше „Вавилон II“ — умопомрачителна конструкция от над осем хиляди прозрачни кубчета Лего, сглобени по такъв начин, че образуваха почти невидим град, в центъра на който имаше петнадесетсантиметрова триизмерна холограма на Уолтър Мондейл, молещ се над гроба на Кърт Кобейн 2 2 Уолтър Фредрик Мондейл (р. 1928) — вицепрезидент на САЩ. Кърт Кобейн (1967–1994) — американски музикант, фронтмен на рокгрупата „Нирвана“. — Б.пр. . Холограмното изображение бе чудесно и натрапчиво, изящно и ефимерно като избледняващата слава. Проблемът беше как да пренесе композицията в „Ниън Гелъри“, без да я унищожи.

„Голяма работа! — помисли си той. — Имам два месеца да измисля начин.“

Тъй като караше фолксвагена на Джейк, нямаше затруднения с паркирането. От друга страна, намирането на място за паркинг на собствения му огромен и ръждясал олдсмобил модел седемдесет и шеста в Адамс-Морган винаги представляваше сериозно предизвикателство.

Когато тичешком изкачи стълбището до втория етаж и разказа на Кейли за предложението на Лавиния, тя се развълнува повече от самия него.

— Знаех си! — засия Кейли и го прегърна. После извади бутилка шампанско от хладилника. — Трябваше да е за рождения ти ден, но винаги можем да купим друго.