Джон Кейз: Осмият ден

Когато малко след полунощ телефонът иззвъня, Дани вече се беше натряскал. Кейли с въпросително изражение му подаде слушалката.

— Джуд Белцер — каза тя.

Дани поклати глава. Не познаваше такъв. Не познаваше и гласа със странен акцент: отчасти английски, отчасти някакъв друг, който не можеше да определи.

— Господин Крей?

— Дани.

— Както обичате. Извинете, че ви безпокоя толкова късно, но…

— Няма проблем.

— Аз съм адвокат.

— Ясно.

— Един общ приятел ме посъветва да ви потърся.

— И кой по-точно? — попита Дани.

— Един от вашите многобройни почитатели във „Фелнър Асошиейтс“ — поясни адвокатът. — Вижте, току-що пристигам от Милано и утре заминавам за Сан Франциско. Може ли… има ли някакъв начин да се срещнем утре сутрин? Знам, че е малко неочаквано, но…

— Не знам…

— Имам предложение, което, струва ми се, ще ви заинтересува. Може да се срещнем в „Адмиралс Клъб“ на националното летище „Рейгън“.

Дани потръпна. Бе прекарал почти целия си живот във Вашингтон. Винаги казваше просто летището.

— Дани?

— Да, тук съм.

— Мислех си… около десет?

Дани не знаеше какво да отговори. Изложбата в „Ниън“ беше много важна, но нямаше да е лесна. Предстоеше му много работа. И хилядарката, която имаше в банката, нямаше да му стигне. А не можеше — не искаше да живее на гърба на Кейли.

Мълчанието май се беше проточило, защото Белцер повторно попита:

— Дани?

— Да, добре, в десет става.

— В „Адмиралс Клъб“, нали?

— Ясно. На летището.

Едва когато затвори, осъзна, че не са се уговорили как да се познаят, но предчувстваше, че това няма да е проблем. Нещо в гласа на Белцер, по-скоро в интонацията, отколкото акцентът, го караше да си мисли, че адвокатът вече знае как изглежда той. И далеч не само това.

Изглеждаше… свестен.

До такова заключение стигна Дани, изправен пред огледалото с увита на кръста кърпа и мокър от душа. Правилни черти, сини очи, светла кожа. Малко длъгнест и в доста добра форма за човек, който не се „упражнява“. Макар че всъщност… два пъти седмично играеше футбол и ходеше да тича с Кейли в Рок Крийк Парк в случаите (определено редки), когато ставаше толкова рано. Така че не беше пълна мешка.

Накрая реши, че общо взето изглежда добре, макар че малко биеше на очи за първа среща, особено с адвокат. Косата например — къса, кестенява и остра, с изрусени краища (благодарение на Кейли, която явно не бе имала достатъчно кукли като малка). Ако я намажеше с гел и я срешеше (а ла Пат Райли), може би щеше да стане по-прилична — като изрусяла от слънцето.

Той прокара четката през косата си, наклони глава и погледна резултата в огледалото: не беше зле, само дето приличаше на пират. Млад и приветлив, но въпреки това пират — което може би не бе подходящо за делова среща.

Заради татуировката. И обиците.

Татуировката представляваше черен силует, дивашки и абстрактен, който покриваше дясното му рамо. Три златни обици висяха на лявото му ухо, а четвърта — на дясната му вежда. Приличаше на изгубено домашно кученце.

Всъщност нямаше значение. Щеше да скрие татуировката под ризата си. Само за секунда свали обиците и отново заприлича на сина на майка си — симпатичен младеж без видими залитания.

Дани влезе в спалнята, отвори вратата на гардероба и извади дрехите, които носеше в такива случаи: костюма и вратовръзката, на които Кейли се беше нахвърлила в Глад Рагс (модерен бутик), и супермодерната риза от Джоузеф Абауд. Тъмни, делови дрехи, гангстерски или като за погребение — зависи от гледната точка. И това го накара да се усмихне, защото красивият костюм и лъскавите обувки бяха като дегизировка.

Обаче се отказа от дипломатическото куфарче. Вместо него взе кожена папка, в която имаше жълт бележник и писалка „Марк Крос“, която в момент на самозалъгване и щедрост му беше подарил баща му.

В метрото до летището прочете „Вашингтон Поуст“, или по-точно модните и спортните страници. Накрая се озова сред тълпите пред Терминал В. Попита охраната за чакалнята на Американ Еърлайнс и тръгна към третия етаж в южния край на терминала. На стената до една дървена врата видя месингова табела с надпис „Адмиралс Клъб“.

Натисна бутона на интеркома и влезе в просторно помещение със стъклени стени. На рецепцията го помолиха да се запише като гост и му кимнаха към ъгъла, който гледаше към една от най-оживените писти на летището.

Джуд Белцер седеше на кресло, което спокойно можеше да се възприеме като кожен трон, откъдето наблюдаваше приближаването на Дани покрай флотилия от свободни маси и столове. Наблизо трима мъже в делови костюми дъвчеха фъстъци, печени с мед, и пиеха кока-кола. Въпреки че мълчаха, очевидно бяха заедно — фаланга добре облечени пешки, охраняващи своя цар.