Джон Кейз: Осмият ден

За нея правенето на пари беше изкуство и игра, също толкова увлекателно и нюансирано като балета за професионалната балерина. Не и за Дани, който обичаше да се шегува, че е надраснал парите — истински artiste 1 1 Художник (фр.). — Б.пр. .

Което донякъде бе вярно — поне това за парите. Повечето от малкото му пари не бяха от изкуство. Работеше почасово в една галерия, което му даваше „връзки“, но не му осигуряваше много повече от минималната заплата. Истинските пари идваха от двадесет и петте долара на час, които печелеше във „Фелнър Асошиейтс“ — голяма детективска фирма във Вашингтон. Детективската работа беше лесна, макар и досадна: обикновено събираше сведения в Борсовата комисия, ровеше се в съдебни архиви и разпитваше третостепенни източници във връзка с различни сливания на компании и съдебни спорове. Доколкото можеше да прецени, „Фелнър Асошиейтс“ почти винаги бяха на страната на „лошите“ — обстоятелство, с което фирмата се гордееше. Защото парите бяха точно при „лошите“, естествено, където обичаха да пускат корени „Фелнър Асошиейтс“.

И все пак с работата си там се издържаше, въпреки че не можеше да си позволи много неща, за които копнееше — например нелинейна апаратура за видео редактиране. Тя щеше да му позволи да прави онова изкуство, за което в момента можеше само да си мечтае.

Системата струваше двадесет хиляди долара — горе-долу двадесет пъти повече, отколкото имаше на влог. Което я правеше абсолютно недостъпна. Никога нямаше да спести толкова много във „Фелнър“, а що се отнасяше до изкуството му, там нещата изобщо не вървяха. „Ама хич“ — както казваше Кейли. От месеци не беше продал нито една своя творба — всъщност откакто една латиноамериканска банка в Маунт Плезънт бе купила негов бронз: „Гора и дървета“.

Той се отпусна назад, затвори очи и опря глава до прозореца. Кейли беше настроила радиото на сутрешния блок на Ен Пи Ар — едно от ония предавания, които тя обичаше, за разлика от него. Дани престана да слуша и си помисли: „Ако в гората падне дърво, някой ще го чуе ли?“.

Кейли изглежда бе забелязала усмивката му, защото наруши Многозначителното Мълчание и попита:

— Е… за какво си мислиш?

Той бавно поклати глава и се престори на задрямал. „За какво си мисля ли? Мисля си, че не продавам нищо, нямам пари и няма да се оженя. Мисля си за всички възли в своя живот.“

— Дани?

Клепачите му запърхаха. Понякога беше безмилостна.

— Какво?

— За какво си мислиш?

Честно казано, мислеше върху загадката — двамата с Кейли нямаха почти нищо общо, но все пак бяха създадени един за друг. Когато се бяха срещнали, нещо у тях се възпламени и Дани вярваше, че пламъкът никога няма да угасне. Когато се разделяха, дори само за няколко дни, той започваше да линее, беше съкрушен. Същото се отнасяше и за Кейли, поне така твърдеше тя. Когато бяха заедно, имаше някакво вълшебство. Всеки грейваше в присъствието на другия. Въпреки съвсем различните им професии и минало, бяха толкова близки, че можеха да си четат мислите.

Естествено, че щяха да се оженят някой ден, когато се почувства малко по-стабилен, когато постигне нещо, когато поне започне да прави някакви пари. „Може би трябва да си потърся истинска работа, ако скоро не се отвори възможност“ — помисли си той.

— Дани? — повтори Кейли. — Полицията иска доклад за мозъка ти.

Той отвори очи. Запремигва.

— Изгорял съм.

— Бедничкият!

— И целият съм в пясък.

— Аууу…

— И си мислех… че май съм прекалено стар да бъда Дани. Може би е време да стана Даниъл.

Тя се замисли. Намръщи се.

— Не.

— Утре навършвам двайсет и шест.

— Е, и? Имаш рожден ден. Това не означава, че трябва да си смениш името.

Дани се размърда.

— Да не говорим за мен — каза той, хвана ръката й и я повдигна към устните си. Целуна пръстите й, които бяха солени. — Да поговорим за теб.

Кейли се подсмихна.

— Какво по-точно?

— Басирам се, че нямаш търпение да се прибереш вкъщи. Да купиш един тон консерви с шкембе чорба. Да звъннеш тук-там…

— Не се казва „да звъннеш“ — поправи го тя.

— Добре де…

Кейли въздъхна и изключи радиото.

— Знам, мислиш си, че е скучно…

— Не е вярно. Мисля, че е възможно бизнесът да е по-интересен от изкуството — искам да кажа, като обстановка.

Тя отново се подсмихна.

— Казваш го само защото трябва да ходиш на откриването на Джейк и да се мазниш на всички собственици на галерията.

Дани потръпна, но с облекчение установи, че студеният фронт е отминал.