Джон Кейз - Осмият ден

Ала не е ковчег, каза си Дани. Защото бе от метал. И изглежда висеше на рамата. Каквото и да беше, вътре нямаше въздух — и той трябваше да събере цялата си воля, за да овладее паниката. „Задушавам се. Не мога да дишам.“

Той задъвка лепенката с надеждата да я прехапе, но това не беше възможно. Усети вкус на гума, на химикал. Гадеше му се и май започваше да губи съзнание. Мракът се сгъсти и после…

Камионът спря. Или може би вече беше спрял. Не знаеше. Не можеше да е сигурен дали е усетил намаляването на скоростта, или се е свестил и е установил, че затворът му не се движи. Във всеки случай възприе тишината като безтегловност, сякаш земята се бе отдалечила под него. Ревът на двигателя беше единствената му отправна точка. Сега бе някак сам и неподвижен.

Сърцето му бясно се разтуптя.

После чу, че вратите на камиона се отварят. Гласове. Цъкане на изстиващия мотор. Отначало си помисли, че са стигнали до целта си, че всеки момент ще дойдат да го вземат, но скоро разбра, че камионът е на контролен пост. Опита се да извика, ала звукът остана в главата му. Затъркаля се настрани, но нямаше достатъчно място, за да вдигне шум. След малко двигателят изрева също толкова внезапно, както бе и угаснал. Шофьорът превключи на скорост и отново потеглиха.

Призля му. Тялото му неудържимо се друсаше. Главата му се пръскаше, стомахът му се надигаше. Паниката го обливаше на талази. Страхуваше се, че няма достатъчно въздух, че ще повърне и ще се задуши — точно както го бе предупредил онзи от магазина за килими. Трябваше да го послуша. По слепоочията му се стичаше пот и пареше очите му. Умираше от жажда. Целият беше мокър от пот.

Хрумна му, че навярно ще умре, преди похитителите му да го убият.

„Рано или късно ще трябва да ме измъкнат оттук, за да ме убият. Тогава ще направя своя ход — реши Дани. — Когато ме извадят от камиона.“

След малко обаче се запита: „И какъв ще е «моят ход»? Ръцете ми са в белезници, очите ми са завързани. Мога само да повърна и да падна, което едва ли може да се смята за «ход». Следователно не мога да направя никакъв ход“.

Замисли се къде биха могли да отиват и защо още не са го убили. Нямаше никаква логика — освен ако не бяха намислили нещо „специално“. „Не мисли за това. Мисли за… Вашингтон. За своите приятели и колеги.“

Представи си галерията, Иън, увлечен в разговор с Дамата с обиците. Как се казваше тя? Винаги носеше огромни висящи обици. Кой знае защо се ядоса, че не може да си спомни името й. Представи си как Дамата с обиците пита за него: „А къде е Дани Крей? Толкова мило момче!“.

И Иън с измъчено изражение: „Не сте ли чули? Намерили го… божичко, бил одран жив. В Турция или някъде там! Приятелката му беше съсипана — естествено! Искам да кажа, можете да си представите. Но тя се взе в ръце“.

Дани се изсмя. Изхлипа. Изгуби нишката на мисълта си. В мрака и сред рева на двигателя, той ту идваше в съзнание, ту пак изпадаше в несвяст, сякаш в мозъка му имаше скъсана връзка. Изтече неопределено време — на откъси, докато в пода на камиона изтрака дъжд от камъчета. Дани усети, че шофьорът натиска спирачка.

„Това е!“

Чу прокарване на верига през ключалка, после се вцепени, когато нечии ръце го хванаха под мишниците и го измъкнаха сред студения нощен въздух. Той се олюля. Определено бе време да направи своя ход, ала едва се държеше на крака. Изгуби битката, краката му се подгънаха и Дани се свлече на колене като свещеник в молитва.

„Няма да чуя изстрела — помисли си той. — Дори няма да го усетя.“ Представи си изходната рана, въртящия се във въздуха куршум, който пръсва окото му. После някой го хвана за ръка, изправи го и го поведе. Изскърцаха панти на врата. Бутнаха го върху стол с висока облегалка. Някой преряза пластмасовите белезници и закрепиха ръцете му за страничните облегалки на стола. Друг завърза глезените му за крачетата.

След това вдигнаха калъфката от главата му и махнаха лепенката от устните му. Студеният, богат на кислород въздух го изпълни с еуфория. Ала това не продължи много. Колкото и неудобна да беше калъфката, можеше да се приеме за добър признак. Докато похитителите бяха взимали мерки да не види лицата им, поне имаше надежда, че може да го освободят.

Вече не.

Дани неохотно вдигна глава. В стаята имаше двама души. Както очакваше, единият беше старият му приятел от магазина за килими. С насинена буза. Той машинално докосна лицето си.

Другият бе тридесетинагодишен и по-висок. Гладко избръснат и красив. Носеше плетена шапка, избеляла фланелка с емблемата на Чикаго Булс, памучен панталон и маратонки. Когато се обърна с гръб към него, Дани с изненада видя, че името на фланелката е Кукоч, а не Джордан.