Джон Кейз - Осмият ден

Напълно в тон с мрачното му настроение. Почти цял ден беше надничал тук-там и бе досаждал на хората. Посещението във вилата беше завършило с пълен провал и сега… ако Реми Барзан се намираше в Юзелюрт, явно тайната се пазеше по-добре от проекта „Манхатън“.

Това го пращаше… къде? На сутрешния автобус за Диарбекир. И оттам на самолета за Истанбул. Но какъв смисъл имаше? Нищо не бе научил в Турция — освен че е в капан. Истанбул с нищо не беше по-добър от Юзелюрт или Вашингтон. Щеше да опита в Осло, ала не хранеше големи надежди. Оттам нататък нямаше повече следи, по които да тръгне, така че оставаше само…

Да бяга.

Нищо друго не можеше да направи. Но докога? Рано или късно — най-вероятно рано — парите му щяха да свършат и Зебек щеше да го намери. Изобщо нямаше да е трудно. Навярно щеше да използва „Фелнър Асошиейтс“. Както знаеше Дани, „Фелнър“ много ги биваше да откриват хора, които не искаха да ги открият. Самият той бе работил по два случая: счетоводител, ограбил клиентите си, съпруг, отвлякъл децата в Парагвай. Така че нямаше да продължи много. И инструкциите на Зебек щяха да са кратки и учтиви: съобщете ни къде се намира той и ние ще го поемем нататък.

„Свършено е с мен“ — помисли си Дани.

Накрая изпи три бири, вместо една и напусна кафенето няколко минути преди полунощ. Въпреки че не си бе поставил за цел да вземе решение, установи, че вече е направил избора си. Нямаше да ходи в Осло. Можеше да открие този Ролвааг по телефона, в Мрежата — не че това щеше да доведе донякъде. Ролвааг навярно беше мъртъв.

На сутринта щеше да вземе автобуса, да отлети за Истанбул и оттам с първия самолет за Вашингтон. В Щатите поне щеше да е на своя територия. И кой знае? Ако отидеше в полицията и вдигнеше много шум, Зебек можеше да го остави на мира.

Настроението му започна да се подобрява. Това се дължеше на бирата, естествено, но и на перспективата отново да види Кейли. Когато минаваше покрай малък парк с нискорасли борове, изведнъж осъзна колко е тъмно. Светеше само нащърбената луна. Повечето улични лампи не работеха и изглежда бяха изпотрошени: от стълбовете стърчаха букети от жици. Най-вероятно това бе дело на общината. Електричеството в Турция беше скъпо — личеше по слънчевите панели, флуоресцентните лампи и по… мрака.

По улицата изтътна трактор, последван от боклукчийски камион с пробито гърне. Неколцина тийнейджъри играеха на гоненица. Дани спря да ги погледа, но момчетата трудно се различаваха, тичаха в тъмнината, дюдюкаха и се кикотеха.

В подножието на склона, който водеше към хотела, стигна до един дюкян. Въпреки късния час стоките все още бяха изложени навън. Чайници и дъски за пране, гевгири и четки за тоалетни чинии, свещи и велосипедни гуми — и още много други неща — бяха навързани във верига и висяха над вратата.

„Като призрачен град, само че призракът съм аз“ — помисли си Дани.

По склона се спусна черен мерцедес и светлината на една улична лампа се отрази в предния му капак. Когато се приближи, автомобилът намали скорост и Дани си помисли, че са го взели за местен и след миг шофьорът ще отвори прозореца да го попита за пътя. Готвеше се извинително да свие рамене, когато мерцедесът изведнъж даде газ и той разбра, че е допуснал ужасна грешка.

Милион пъти беше чувал за това. Всички бяха чували. И независимо дали се отнасяше за пресрещане на магистралата или отмъкване на дамска чанта в центъра на града, всички бяха единодушни: става невероятно бързо! Така казваха. И бяха прави. Винаги бяха прави.

Мерцедесът рязко увеличи скоростта, с пищящи гуми направи обратен завой и му прегради пътя. Нямаше време да реагира. Обърна се навреме, за да види втората кола, която спря до тротоара точно зад него. Вратите се отвориха и отвътре наизскачаха мъже. Той инстинктивно отстъпи назад и понечи да се завърти, когато нечия ръка го сграбчи през врата и го помъкна към мерцедеса. Дани замахна с крак и удари вещо меко. Разнесе се болезнен вик. В следващия момент го блъснаха на задната седалка и го метнаха на пода. Нечие коляно се заби в гърба му и остана там.

Колата се понесе нагоре по склона и полетя в мрака. Разгневен и уплашен, Дани с усилие се изправи на четири крака, ала получи юмрук по ухото и се стовари обратно на килима. Пред очите му избухна дъжд от искри.

— А си мръднал, а съм те заколил — прошепна в ухото му мъжки глас.

Усети острие на нож под брадичката си. Нищо не можеше да направи. Въздъхна и се отпусна на килима. Някой изви ръцете му зад гърба и му сложи пластмасови белезници. И после — нищо. Лежеше на пода, слушаше ударите на сърцето си и се задушаваше от миризмата на изкуствения килим. Нямаше представа къде го водят. В някоя пещера или клисура, каквито беше видял на идване в Юзелюрт. На някое тъмно място, където да могат да го убият и да се избавят от трупа му.