Джон Кейз - Осмият ден

— Тогава…

— Какво правя тук ли?

Дани кимна.

Атила се усмихна хитро.

— Пека ти шишчета, приятел, както виждаш? — Той замълча за миг и прибави: — Тукашен съм. Този ресторант е на баща ми, но… В момента го няма. Затова помагам.

— Ясно.

— Наистина ли? Съмнявам се.

— Защо?

— Защото той е в затвора. — Видял изненадата на Дани, Атила поясни: — Ние сме кюрди. Всички тук са кюрди. Освен военните — те са… няма значение. Затова има много проблеми, нали разбираш?

— Чувал съм.

— Искат да унищожат културата, затова преследват езика. Допреди десет години не можехме да преподаваме, да говорим на него. И да излъчваме радио и телевизионни програми. Даже не мога да кръстя децата си както искам. Трябва да им дам турски имена.

— Значи вече е по-добре, така ли?

Атила пак се зае с шишчетата.

— Не много. Лично аз заминавам за Щатите при братовчеда. Веднага щом получа виза. Другите се предават. Или постъпват в ПКК.

Дани не знаеше какво означават тези инициали и изражението му го издаде.

— Това са кюрдските сепаратисти — поясни Атила. — Хардлайнери. Анкара ги нарича „терористи“.

— А такива ли са?

Атила се усмихна.

— Да. Абсолютно. Само че напоследък нещо поутихнаха. — Той замълча и се засмя.

— Защо?

— Хванаха лидера им.

— Като че ли не съжаляваш много.

Атила сви рамене.

— В малките градове е така — хората са изтощени. ПКК и военните разсъждават еднакво: или си част от решението, или си част от проблема. И в двата случая си прецакан.

Дани се намръщи.

— Искаш да кажеш…

— Тия хора идват… говоря за ПКК… идват и искат от теб помощ. Храна, пари, подслон. Отказваш и те прецакват. Кофти. После си взимат каквото им трябва. Защото могат. Въоръжени са. Затова ти им даваш каквото искат, естествено, и след време те си тръгват. Като скакалци. После идват военните. И казват: „Чуваме, че помагаш на бунтовниците“. Бам! — Той горчиво се засмя. — Ето как хора като баща ми се оказват в затвора. И затова аз, приятелю, пека шишчета. — Атила се ухили, вдигна цвъртящите шишчета от грила и ги сложи в една чиния. После поля малко ориз със сос от кисело мляко и посочи към масите.

Дани занесе чинията си на масата, където го чакаха салатите.

— Какво ще пиеш? — попита Атила. — Лимонада? Не е от кутия.

— Да, чудесно — отвърна Дани и седна.

Кюрдът извика нещо на келнера. В недалечния ъгъл седяха четирима старци и играеха на карти. Сервитьорът дотича с две лимонади. Атила посочи стола срещу Дани.

— Нали не възразяваш?

— Ни най-малко.

Освен старците, Дани беше единственият клиент. Атила седна и отпи глътка лимонада.

— Ти не си турист — отбеляза той.

Дани се засмя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Как позна?

— Тук няма туристи. Градът е на петнайсетина километра от Сирия и на трийсет от Ирак. Затова имаме само наркодилъри. Шпиони. Купувачи на килими. От време на време по някой учен. Ти какъв си?

Дани поклати глава.

— Всъщност съм… скулптор. — Салатите бяха великолепни.

— Скулптор — повтори Атила, сякаш Дани му бе признал, че е щъркел.

— Точно така, но не затова съм тук. Търся един човек.

— В Юзелюрт ли? — изненада се събеседникът му.

— Аха.

— Е, не би трябвало да има проблем да го намериш. Как се казва?

— Барзан — отвърна Дани.

Лицето на кюрда помръкна.

— Реми Барзан — прибави Дани.

Атила замислено кимна с глава, после пресуши лимонадата си и се изправи на крака.

— Най-добре да се връщам.

— Чакай малко! — За втори път през последния час цялата доброжелателност на местните се изпаряваше. — Знаеш за кого говоря, нали?

Кюрдът сви рамене.

— Възможно е. И какво от това?

— Как да го открия?

— Разпитай наоколо. — С тези думи той понечи да се отдалечи, после спря и отново се обърна. — Макар че това може би не е добра идея.

Дани не го разбра.

— Защо?

— Защото според мен той не желае да го открият.

Американецът кимна.

— И аз така си помислих, обаче…

Атила опря ръце на масата и се наведе към него.

— Виж — каза той. — Тук не е място, където можеш да задаваш много въпроси. Реми има голямо семейство, голям род. Роднини са с всички и са свързани с много неща.

— С какви неща?

Кюрдът се изправи с презрително изсумтяване.

— Тук се води гражданска война — вече от стотина години. Те правят каквото трябва.

— Какво например?

— Каквото се налага. И го правят за всички нас.

Дани не разбираше за какво говори Атила.

— Старецът — дядо му — има много задължения. — Той е старейшина.