Джон Кейз - Осмият ден

Купи си четка за зъби и бутилка минерална вода, две бутилки бира „Ефес“ и фунийка със сушени кайсии. Собственикът му се усмихна и му върна рестото от десетте милиона лири.

— Канадец?

Дани поклати глава.

— Американец.

Турчинът още по-широко се усмихна.

— Мой син! Завършил Колумбийския университет. Сега в „Морган-Станли“. — Той посочи емблемата на Колумбийския университет, залепена на касовия апарат, след това махна с ръка към пластмасовия макет на скалните образувания край града. — Някой ден — той в пещери. После в университет. После… не знам! — Жизнерадостен смях.

Дани също се засмя.

— Сигурно е много умен. Изискванията в Колумбия са високи.

Мъжът кимна и се усмихна, ала Дани виждаше, че английският му речник не е много по-богат от собствения му репертоар от турски думи.

— Е, доскоро.

— О, да! — отвърна бакалинът. — Доскоро!

Хотел „Хети“ нямаше нито една звезда, което означаваше, че е съвсем примитивен. „Фоайето“ беше стаичка с висок таван и рецепция, която си беше обикновено бюро. Възрастният мъж, който седеше зад бюрото, не знаеше английски, но надписът на стената показваше, че единичните стаи струват шест милиона лири — около пет кинта — на нощ.

Дани подаде паспорта си на стареца, който неодобрително изцъка с уста при вида му, после му го върна заедно с регистрационен формуляр. Предложи му химикалка и усмихнато зачака, докато американецът го попълни. После го прегледа и го постави върху десетина други. Накрая се изправи и му даде знак да го последва. Преди да тръгне, Дани скришом грабна формуляра и го пъхна в джоба си.

Минаха по сумрачен коридор и излязоха във вътрешен двор с пластмасови маси под големи червени чадъри. До облепените с натрошено стъкло бетонни стени растяха пъстри цветя. Старецът го подръпна за ръкава, постави длан под брадичката си и се престори, че лапва нещо.

Дани се усмихна.

— Ясно. Може би малко по-късно.

Хотелиерът почтително кимна, подаде му ключ с номер седем и посочи към отсрещното стълбище.

В стаята му имаше голямо легло с тънък дюшек, метална маса с два различни стола, стар дървен бюфет, а на пода — оръфан килим. Прозорците гледаха към улицата. Нямаше щори, само тежки капаци, боядисани в синьо. На тавана беше монтирана флуоресцентна лампа с гофриран абажур. До леглото бе оставен флакон райд, който го изненада, но само за миг. Макар и скромна, стаята беше безупречно чиста, завивките бяха снежнобели и мамещи. Дани устоя на изкушението, написа името на Барзан на гърба на автобусния билет и се върна на рецепцията.

Старецът се вторачи в името, замисли се и поклати глава. После с добродушна усмивка му подаде обратно билета.

Дани напусна хотела и когато излезе в пещта на следобеда, острата светлина го накара да потръпне. Светложълт камък и гол пейзаж. Безцветно небе и мараня. Той се задъха. Жена на неопределима възраст, забулена в бяло от главата до петите, оголи златните си зъби в безмълвен поздрав. Оттатък улицата десетинагодишно момче с усилие се изкачваше по склона със заклано агне на рамо. Всичко бе като в някаква театрална постановка.

Дани се спусна надолу по улицата и заразпитва за Реми Барзан, като показваше билета в дюкяните. Първо се отби в бакалията, после в магазин за бира и оризова ракия, после прекоси на отсрещния тротоар и влезе в прашен магазин за килими. До вратата седяха трима младежи, играеха табла, смееха се и пиеха чай. Когато видя Дани, най-едрият — с нова наглед фланелка „Найки“ — скочи на крака и го посрещна с (буквално) разтворени обятия.

— Willkommen! Hereingekommen, bitte! 27 27 Добре дошли! Влезте, моля! (нем.). — Б.пр.

Дани го погледна със смутено и извинително изражение.

— Аз съм американец — каза той.

Младият турчин се ухили.

— Още по-добре. Немският ми е кофти. Откъде си?

— От Вашингтон — удивен, че го посрещат на родния му език, отвърна Дани.

Лицето на турчина се сгърчи в съчувствена гримаса.

— Уф, приятел, жалко, че никога не стигате до плейофите — каза той, обърна се към другите и им преведе. Те се засмяха заедно с Дани.

— Майкъл ще се включи в отбора — осведоми го Дани. — Това би трябвало да помогне.

— Чух, че пострадал — отвърна турчинът. — Може би все пак няма да се върне в игра.

Дани сви рамене.

— Можем само да се надяваме. Но точно сега…

— Килими ли търсиш? — И преди Дани да успее да отговори, младежът прибави: — Дошъл си тъкмо където трябва, приятел.

— Виж…

— Ще ти дам най-добрата цена.