Джон Кейз - Осмият ден

За негово удивление, всичко това ни най-малко не го смущаваше, макар че полетите обикновено го изпълваха с безпокойство. Някак си знаеше, че каквато и турбулентност да срещнат по пътя, какъвто и вятър да ги настигне, нищо лошо няма да им се случи. Зебек се опитваше да го убие и Дани продължаваше да се чувства като по време на безумното пътуване с такси в Истанбул. Ежедневните опасности не го заплашваха. Смъртта на другите хора беше въпрос на случайност, докато неговата — е, неговата бе резервирана.

Летището в Диарбекир не беше точно „военен лагер“, но се доближаваше до това определение. Навсякъде имаше военни, които се движеха по двама с автомати в ръце. И което бе по-смущаващо, те нямаха отегчения вид на патрули, които са на обикновено дежурство. Тези войници изглеждаха постоянно нащрек и предпазливостта им правеше иначе досадните процедури по пристигането извънредно напрегнати.

В багажното отделение се допускаха само пътници, в резултат на което мнозина надничаха през стъклените автоматични врати и възбудено махаха с ръце на посрещачите. Дани спря за миг, по навик очаквайки багажът му да се изтърколи на конвейера, после си спомни, че няма такъв. Така че пръв излезе през вратата и се запровира през навалицата. На гишето на „Търкиш Еърлайнс“ той попита служителя дали знае английски.

— Разбира се.

— Трябва да стигна до Юзелюрт — каза Дани. — Има ли…

Мъжът се намръщи.

— Какво е Юзелюрт?

Дани написа името на лист хартия и му го подаде.

— Това е град. Или градче.

Турчинът още повече свъси вежди, вдигна глава и привлече вниманието на униформена млада жена. Тя се приближи със свенлива усмивка, погледна написаното, изпитателно изгледа Дани и каза:

— Това е близо до Сивас. Можете да вземете долмус до автогарата. Или… — Тя го измери с поглед от глава до пети, сякаш се чудеше дали може да си го позволи. — Можете да хванете такси.

— Какво е „долмус“?

— Маршрутка. Пътуват във всички посоки, включително до отогар… автогарата. Тя е в другия край на града. — Жената се поколеба. — Може да се наложи да чакате няколко часа за автобус.

— Колко струва таксито?

Тя се замисли, после поклати глава.

— До Юзелюрт ли? Може би петдесет-шейсет долара.

Тази възможност му се струваше съблазнителна. Но не знаеше за още колко време ще му стигнат парите, затова… не. Щеше да рискува с тази „отогар“.

— Ще взема… автобус — каза той.

Жената написа думите „Диарбакър отогар“ върху лист хартия.

— Покажете го на някой от шофьорите на маршрутните. Той ще се погрижи да стигнете там.

Дани напусна ярко осветения терминал, излезе навън и се озова пред множество автобуси и микробуси, които пристигаха и заминаваха. Нощта беше топла. Той показа листа на един мъж с буйни мустаци и го упътиха към бял микробус, в който вече седяха неколцина пътници. Настани се на средната седалка и когато съседът му го заговори, извинително сви рамене.

— Американец. — Това му донесе много усмивки.

Другите пътници възбудено разговаряха след дългото пътуване. Тяхното въодушевление му подейства окуражително — съвсем различни от свикналите с полетите американци, които обикновено бяха отегчени и изтощени, мърморещи в мобилните си телефони в автобуса от летището. Тук всички бяха добродушни — може би защото не знаеше езика им. Отнасяха се към него с любезност, обикновено запазвана за децата. И все пак техните усмивки и насърчителни погледи повдигнаха настроението му. Радваше го и още нещо: нямаше и следа от Гаетано и Здравеняците.

На пет минути от летището долмусът бе спрян на военен контролен пост. Войниците, които се приближиха до микробуса, бяха мрачни тийнейджъри в камуфлажни униформи, въоръжени с узита или може би калашници, Дани не бе сигурен. Не познаваше автоматите, но знаеше, че трябва да внимава с хората, които ги носят. Войниците наредиха всички да слязат, застанаха отстрани на пътя и провериха документите и багажа им. Все още мокрият от щерната паспорт на Дани предизвика доста мърморене и въпроси, които той не разбра.

— Перална машина — каза той и направи жест с ръце — жест, който нямаше нищо общо с пералните машини.

Войниците намръщено го зяпаха. Накрая един от тях се усмихна.

— Maytag — каза войникът и обясни ситуацията на своя другар, който хвърли на Дани съчувствен поглед.

Двамата му върнаха паспорта, добродушно му отдадоха чест и махнаха с оръжията си към долмуса, за да дадат знак на пътниците да се качват.