Джон Кейз - Осмият ден

Дани се втренчи в краката си. Чувстваше се като слонче с електронен предавател на ухото. Той се пресегна и събу обувките. Опита се да раздвижи токовете, но те не помръдваха. Изглеждаха нормално. Но пък така и трябваше, естествено. Хората на Зебек бяха професионалисти. Майстори. Сигурно бяха учили обущарство в затвора.

Заключението бе: нямаше начин да разбере как са го открили. Имаше прекалено много възможности. Нямаше къде да се скрие, не и през XXI век. Между телефонния секретар и проследяването на абонатите, регистрационните формуляри и електронните предаватели, хакерите и подсилена полицейска линия, правото да изчезнеш бе останало в миналото.

Дани взе обувките си в ръка, отиде до парапета на ферибота и една по една ги хвърли в зелената вода, която се плъзгаше покрай корпуса. „Вече ще нося сандали“ — помисли си той.

Зад себе си чу ученичките весело да се кикотят.

Юскюдар се оказа красиво предградие, отдалечено на известно разстояние от по-оживените квартали на града. Дани слезе от ферибота и тръгна по сенчест булевард, който минаваше успоредно на Босфора. Тъй като не знаеше какво да прави и къде да отиде, той си купи гуменки от първия срещнат магазин за обувки. Скоро се озова пред бръснарница и през прозореца видя снимка с автограф на млад турски футболист. Главата на хлапето беше подстригана толкова късо, че сякаш върху нея просто попадаше сянка.

Той влезе в бръснарницата и ентусиазирано посочи първо снимката, после себе си. Бръснарят с радост се подчини и с помощта на електрическа машинка го подстрига за около три минути. Докато прислужникът метеше русите къдрици от пода, американецът се погледна в огледалото — едновременно ужасен и доволен.

Изобщо не приличаше на себе си.

Върна се на пристанището и си купи билет до Бешикташ, който се намираше на отсрещния бряг. Гледката беше невероятна и фериботът се насочи към нещо като Версай — крайморски замък, зад който се издигаше гора от жилищни и офис сгради. Искаше му се да научи името на замъка, ала нямаше кого да попита, пък и…

Той слезе, потърси туристическа агенция и скоро намери — макар че там изглежда никой не знаеше английски. Накрая един младеж вдигна показалец във въздуха и Дани разбра, че му казва да почака. Така и направи, докато се появи много по-възрастен мъж. Старият турчин се вторачи в него през очилата си с телени рамки.

— И иска да отиде къде?

— В Юзелюрт — отвърна Дани.

Мъжът запремигва и прокара пръсти през металически сивата си коса. После се наведе към него, сякаш за да чуе по-добре.

— Моля?

— Казаха ми, че е близо до Диарбекир? — поясни Дани.

— Диарбекир! — възкликна турчинът. — Много интересно място!

— Наистина ли?

— Абсолютно! От летище до града — гарантирам поне един бой с ножове. В града — кой знае…

Ако трябваше да чака на истанбулското летище, предпочиташе ресторанта за непушачи. Но само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че ще е единственият клиент, а най-малко искаше да привлича вниманието. По-добре да изчезне в задименото заведение, където пушенето бе разрешено.

Намери свободно сепаре и седна с гръб към стената и лице към входа. Както беше облечен и с новата си прическа можеше да мине за турчин — впечатление, подсилено от разгърнатия на масата пред него истанбулски ежедневник „Джумхюриет“.

За разлика от другите клиенти, за него времето не летеше. Паничка супа. Чаша кафе. Чаша ябълков чай. После по аудиосистемата се разнесе женски глас и съобщи, че полетът за Диарбекир се отлага за девет и четиридесет и пет.

Почти очакваше да се появят Гаетано и Веждата, но италианците не се виждаха наоколо. Обзе го облекчение, но си оставаше фактът, че само може да гадае как са го открили. Освен ако човек не вярваше в свръхестествени сили, трябваше да е някаква комбинация от всички фактори.

Дали мутрите на Зебек знаеха, че е ходил във Франс прес да търси Реми Барзан? Знаеха ли, че е на път за Юзелюрт? Може би. Сигурно. Нямаха нужда от шесто чувство, за да се досетят.

Гласовете наоколо, които разговаряха на турски, го караха да се чувства изолиран. Той се затътри към опашката, като си мислеше, че макар ходовете му да бяха предвидими, не му остава нищо друго. Явно човекът имаше какво да крие, затова постоянно очистваше разни хора. Дани трябваше да разбере какво е това нещо, а доколкото знаеше, имаше само два начина да го направи. Единият минаваше през Барзан, а другият — през Ролвааг.