Джон Кейз - Осмият ден

След двадесет минути стигнаха в предградията на Диарбекир и излязоха на околовръстен път, който заобикаляше старата част на града.

Диарбекир го изненада — беше модерен, с огромни жилищни блокове, чиито прозорци сияеха със „светлината на Третия свят“, както вече я наричаше Дани — нощна смесица от флуоресценция и Си Ен Ен. Модерният вид на града не биваше да го изненадва. Нима си бе въобразявал, че всички извън Истанбул живеят в юрти?

Не точно. Всъщност нищо не си беше въобразявал. Това бе проблемът. Доскоро не беше мислил за Турция повече, отколкото за България или Киргизстан. А ето че се оказа тук, сред тези жизнерадостни непознати, при това пътуваше за толкова затънтен град, че самите турци не бяха чували за него.

Стигнаха на автогарата малко след полунощ. Дани влезе в терминала и видя озадачаващо множество гишета, на всяко от които изглежда продаваха билети за различни линии. Не че имаше значение: всичките бяха затворени.

Хрумна му, че може да потърси хотел или да вземе такси и да каже на шофьора да го закара в някой хотел. Само че пред терминала нямаше таксита — поне нищо, което да му прилича на такси — така че тази възможност отпадаше. Както и идеята да скита из Диарбекир в един часа през нощта в търсене на място, където да си почине. Той с въздишка се върна в терминала, видя една пластмасова пейка и легна на нея под зорките очи на снимката на „основателя на съвременна Турция“ Кемал Ататюрк. И скоро заспа.

Утрото дойде с полицейска палка, която леко го ръгаше в ребрата. Дани запремигва и се събуди. Един ядосан полицай се бе надвесил над него и повтаряше нещо непонятно.

— Съжалявам…

Ченгето смутено се отдръпна назад.

— Amerik?

Дани седна, разтърка очи и се изправи.

— Да. Вижте, съжалявам…

— Хубав — рече полицаят и с отсечено кимване се завъртя на пети.

Дани се огледа наоколо и видя, че автогарата оживява. През мръсните прозорци на тавана струеше светлина, пристигаха пътници, мъкнещи огромни пластмасови куфари и издути раници. Той си купи чаша кафе от продавач с количка и се замисли как да стигне от точка A до точка B.

Повече от половината гишета вече бяха отворени и Дани ги обиколи едно по едно, като навсякъде питаше „Юзелюрт?“. Но навярно не произнасяше името правилно, защото в отговор турците само свиваха рамене. Накрая го написа на лист хартия и го показа на възрастен мъж в оръфана синя униформа. Старецът се вторачи в него и кимна. После го хвана за лакътя и го придружи до гише в дъното на терминала. Последва кратък разговор между стареца и прозяващия се служител, който утвърдително кимна с глава. Той посочи часовника на китката си, описа кръг с показалец, погледна Дани и вдигна два пръста. Два часа. Американецът също кимна и си купи билет.

По време на дългото чакане Дани си купи нещо като турска пица със зеленчуци и сирене и литър минерална вода. После излезе навън, като си мислеше за Кейли.

Въпреки че я беше предупредил да не разговаря с него, нищо не можеше да му попречи да й се обади. Ако не друго, поне щеше да чуе гласа й — тя щеше да усети присъствието му — и ако все пак му проговореше, той щеше да повтори предупреждението по такъв начин, че да го приеме сериозно. Следователно нямаше да й се обади безпричинно. Или поне така се оправда пред себе си.

Що се отнасяше до вероятността Зебек да следи разговорите на Кейли… След като бе имал повече време да мисли за това, Дани беше стигнал до заключението, че не са го открили в Рим и Истанбул по този начин. Дори да подслушваха телефона й, те не можеха да разберат откъде се обажда — не и ако той не съобщеше местонахождението си или разговорът не продължи дълго. Беше абсолютно сигурен, че уличните телефони в Турция не позволяват проследяване на абоната. Единствената друга възможност да се установи източникът на обаждането бяха данните на телефонната компания, а това изискваше време.

Купи си телефонна карта от сто импулса от една будка за вестници и цигари на автогарата и отиде да потърси уличен телефон. Намери автомат оттатък пътя, в края на малък парк. Пъхна картата в слота и с радост установи, че действа също като в Щатите. Набра номера и зачака със свито сърце.

Телефонът в отсрещния край започна да звъни. Веднъж. Два пъти. Три пъти. После се включи телефонният секретар. Само че не прозвуча съобщението, с което беше свикнал — което бе записал той: „Здрасти, свързахте се с Кейли и Дан…“. Разнесе се гласът на Кейли: „Здравейте, тук е Кейли. Оставете съобщение и ще ви се обадя“.