Джон Кейз - Осмият ден

— Благодаря, но…

— Не се ебавам, приятел. Най-добрата цена!

Дани поклати глава.

— Може би някой друг път, но в момента търся един човек. А не килим.

Турчинът смутено го погледна.

— Един приятел — поясни Дани. — Може би го познаваш? — Той подаде билета на младежа, който го погледна и го показа на другите. Единият измърмори нещо, което Дани не разбра. Накрая едрият турчин изцъка с език и отметна глава назад.

Дани вече беше виждал този жест: „Ъхъ, никога не съм чувал за него“.

— Според мен този човек не е оттук — каза младежът. — Ако беше, щяхме да го познаваме. — Той се върна на мястото си върху купчина килими, отпи глътка чай и приключи разговора.

Отношението му внезапно се бе променило и Дани се почувства неловко.

— Е, все пак благодаря — каза той.

Другите кимнаха, без да го поглеждат.

Никой не му беше обещавал да е лесно.

Дани прекоси улицата, отиде на автогарата и влезе в сградата. Зад решетката на гишето седеше спретнат дребен мъж и продаваше билети. Опашката беше къса и американецът изчака да дойде редът му. Той подаде билета на служителя, който се вторачи в него през очилата си със златни рамки. След малко му го подаде обратно, наклони глава, затвори очи и поклати показалец като автомобилна чистачка. После отново го погледна.

— Познавате ли го? — попита Дани.

Турчинът повтори същите действия и посочи над рамото му към следващия клиент.

Започваше да разбира.

Дани напусна автогарата, намери таксиметров шофьор, който изглеждаше готов да му помогне, но след като установи, че американецът не иска да пътува, се отдалечи. Полицейският участък (бетонен куб в края на града) беше само на една пряка, но се оказа „затворен“. „Как може полицейският участък да е затворен?“ — зачуди се Дани.

Наблизо двама войници седяха в джип с автомати в ръце. Дани усмихнато се приближи до тях, показа им билета с името на Барзан, ала те не реагираха. Отегчени погледи, свиване на рамене и извръщане на очи.

Тогава усети аромата на печени чушки, чесън и лук и осъзна, че умира от глад. Използвайки носа си като компас, той проследи уханието до ресторант на втория етаж, чиято табела отдавна беше паднала. Когато влезе вътре, Дани се озова в продълговато помещение с два вентилатора на тавана и множество флуоресцентни лампи.

Възрастният келнер го посрещна с поклон и го заведе до хладилна витрина с различни блюда. Мезета. Дани посочи тъмнозелена чушка, пълнена с ориз, кьопоолу и чиния със зелена салата. Келнерът одобрително кимна с глава и го прати при дълга скара.

Светлокос мъж със синя фланелка стоеше зад пирамида от кебапчета и шишчета, покрити с найлон. Дани посочи една от другите купчини и готвачът неодобрително се намръщи, кимвайки към месните кебапи.

Дани поклати глава.

— Само зеленчуци — поясни той.

Готвачът се изненада.

— От Щатите ли си?

Дани кимна.

— Ей, имам братовчед там.

— Нима?

— В Рихобот Бийч, Делауеър. Има фирма за почистване.

— Това е близо до Вашингтон, откъдето съм аз.

— Без майтап? Хубаво ли е в Рихобот?

— Да — отвърна Дани. — Страхотно е. Нали знаеш, слънце, пясък и океан. — Той сви рамене. — Обаче е съвсем различно от тук.

Мъжът протегна ръка.

— Аз съм Атила — с широка усмивка се представи той. — Като хунския вожд.

Дани се засмя.

— Дани Крей.

Атила посочи кебапите.

— Значи само зеленчуци, а?

— Точно така.

— Божичко, сбъркал си страната! — Той завъртя копчето на грила и лумнаха пламъци. — Освен фъстъците. Имаме най-хубавите фъстъци в света.

— Чудесно говориш английски. Къде си го учил?

— В училище.

— Имате ли добри училища тук?

Атила взе две зеленчукови шишчета, намаза ги с олио и ги напръска с лимонов сок. После ги поръси със сол и пипер и ги остави на скарата.

— Да, образователната система е много добра — отвърна той. — Всички ходят на училище до дванайсетгодишна възраст. После държим изпити. За гимназия или техникум. След това — в университета, ако си умен. Имаме трийсет университета.

— Всеки ли може да учи там?

Атила поклати глава.

— Абсурд. Влиза се адски трудно. Има огромна конкуренция на изпитите.

Дани съчувствено сви устни.

Мъжът се подсмихна.

— Знам какво си мислиш — че пека шишчета. Обаче завърших университет в Истанбул. Икономика. — Той вдигна поглед от скарата. — „Скучната наука“.

— Така й викат. Тогава защо си учил икономика?

— Защото там ме пратиха. Не е по твой избор. Аз исках да стана ветеринар, обаче държавата определя от какви специалисти има нужда. Нищо. Поне научих английски. В университета почти всичко е на английски. — Атила отново насочи вниманието си към шишчетата.