Джон Кейз - Осмият ден

„Господи боже! — помисли си той. — Зачеркнат съм!“

Пейзажът извън Диарбекир беше едноцветен — с цвета на житните ниви, пясъка по строежите, косите на Кейли. Единственото разнообразие бяха строените като войници тополи, тук-там разделящи някое лозе. За разлика от асмите в Америка, които пълзяха по специални решетки, турските бяха оставени да растат ниско над земята.

Анадола. Степта. Суровото небе.

През десетина-петнадесет минути автобусът заобикаляше поредния хълм и навлизаше в село или град. Гюнешлъ, Уркелет, Саръолан. На Дани му се струваше, че възрастното население на тези селища е почти изцяло мъжко. Почти не се мяркаха жени. А онези, които виждаше, му приличаха на монахини. Облеклото им бе или чисто черно, или чисто бяло и ги покриваше от глава до пети.

На пръв поглед всички селища бяха в процес на строителство, с купчини камъни и високи кранове, очертаващи се на фона на небето. Стабилни и правоъгълни, покривите на сградите бяха осеяни с двойни слънчеви панели и бойлери. Ала колкото по-навътре в провинцията навлизаха, толкова по-малки и отдалечени едно от друго ставаха селищата. Пейзажът беше земеделски и тук-там се забелязваха пастири с овчи стада. Селяните обработваха земята с примитивни рала и използваха животни, а не машини.

После всичко отново започна да се променя. Изведнъж автобусът се понесе край фантастични конусовидни скални образувания. Те имаха същия цвят на медноруса женска коса като пръстта и приличаха на ракообразни, полепнали по корабен корпус. Камъкът очевидно беше мек, защото в него бяха изваяни цели къщи. От задния прозорец на долмуса изглеждаше, че изсечените в скалите прозорци и врати са с абсолютно правилни очертания. Пред някои пещери бяха монтирани сателитни антени и бяха паркирани коли. Електрически кабели висяха във въздуха като драснати с писалка.

Никога не бе виждал, нито си беше представял толкова чуждо място. Всичко бе непознато, и не само непознато — беше странно. С напредването на километрите и минутите вероятността да научи нещо важно в тези далечни земи постепенно избледняваше. Защото като че ли никой не знаеше английски, а неговият турски се ограничаваше с четири думи: „евет“, „йок“, „тувалет“ и „мархаба“. Радваше се, че ги е запомнил, ала способността да казва „да“, „не“, „тоалетна“ и „добър ден“ едва ли щеше да реши проблемите му.

Освен тези няколко думи, цяла сутрин се вслушваше за едно име: Юзелюрт. Очакваше да го чуе на всяка спирка, но това все не се случваше.

Пейзажът за пореден път се промени. В продължение на няколко километра пътят минаваше покрай стръмна клисура, издълбана от широка река, която беше утолявала жаждата на динозаврите. Завиха на юг и хълмовете станаха по-ниски. „Русата“ земя придоби златист цвят, после сякаш се възпламени — долмусът бе навлязъл в макови полета, над които се вдигаше мараня. На един нисък хълм в далечината слънцето осветяваше средиземноморски тип вила. После отново завиха и вилата изчезна, както и маковете. Дани се зачуди какви са обитателите на тази къща в толкова отдалечен район.

След няколко километра шофьорът угаси двигателя на паркинг в покрайнините на съвсем малко градче. Ръждясала табела съобщаваше къде се намират: ЮЗЕЛЮРТ.

Слезе от долмуса и видя десетина автобуса, паркирани под навес от гофрирана ламарина. Наоколо имаше групички хора — едни се мотаеха с отегчен вид, други се блъскаха, за да се качат. Работници с дълги панталони и плетени шапки висяха край тухлена стена и пушеха, вперили погледи в американеца. После рейсът, с който беше пристигнал, потегли по посока на слънцето. Дани неволно вдъхна дизеловия дим, докато изпращаше долмуса с очи и се бореше с импулсивното си желание да се втурне подире му.

В градчето имаш един-единствен асфалтов път, от който се разклоняваха десетина странични улички. От двете му страни имаше дюкянчета, в които се продаваше всичко — от бакалски стоки до селскостопански инструменти. Имаше бензиностанция само с една колонка, железария, в която смърдеше на смазка, и ковачница. Единственият ресторант изглеждаше затворен, но в центъра имаше изненадващо приятна сладкарница. Той се отби да изпие чаша ябълков чай, после си поръча още една с порция баклава.

Когато излезе навън, видя табела с надпис ХОТЕЛ ХЕТИ и се насочи към триетажната сграда. По пътя спря в едно дюкянче, до чийто вход имаше чували с фъстъци, фурми и други плодове. Вътре видя лавици с пепси, бира и вода, овесени ядки и перилни препарати. До гишето имаше въртяща се стойка с видеокасети. Дани разгледа заглавията. Предлагаха се главно американски филми.