Джон Кейз - Осмият ден

Облекчен, че мъжът знае английски, Дани се представи и го попита дали е дядото на Реми Барзан.

— Да. Аз съм шейх Мунир Барзан.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете — рече Дани. — Много е важно веднага да го открия.

Старецът се намръщи.

— Приятел ли сте на Реми?

Дани поклати глава.

— Не точно. Искам да кажа, никога не сме се срещали.

— И все пак… сте изминал целия път дотук?

Дани сви рамене.

— Вях в Рим и… много е важно да го видя.

Шейхът скептично го погледна.

— Струва ми се, че в момента Реми предпочита да не се среща с никого.

— Разбирам — отвърна Дани. — Но имаме проблем, общ проблем. И реших, че ще можем да си помогнем един на друг.

Старецът бавно се приближи до прозореца и погледна навън.

— Боя се, че от няколко седмици не съм виждал Реми.

— Но знаете къде е — предположи Дани.

— Възможно е.

Дани въздъхна. Чудеше се колко може да му разкрие.

— Реми е в беда — накрая каза той.

Мунир Барзан кимна.

— Знам. Затова дойде тук. Ами вие, господин Крей?

— И аз съм в беда.

Старецът го погледна съчувствено.

— Съжалявам. Навярно и вие трябва да си отидете у дома.

Дани поклати глава.

— Не е толкова лесно. Наистина трябва да поговоря с внука ви.

Раменете на кюрда се повдигнаха и отпуснаха, сякаш казваше: „Съжалявам, но нищо не мога да направя“.

— Вижте — рече Дани. — Не знам какво ви е известно за тази…

— Нищо не ми е известно, господин Крей. Реми нищо не е споделял с мен.

— Знам, че звучи мелодраматично, обаче… един човек иска да го убие.

Старецът се намръщи. После постепенно се отпусна.

— Случват се такива неща. Младежите се забъркват в неприятности. Там, където е, Реми е в безопасност.

Дани го погледна скептично.

— Човекът, който го търси, разполага с много възможности.

Мунир Барзан оголи зъби в мрачна усмивка.

— Ние сме голям род. Ако има нужда от помощ, Реми знае къде да я намери.

— Господин Барзан, струва ми се, че не разбирате…

— Мисля, че разбирам. Казахте, че двамата с Реми имате общ проблем. Това означава, че човекът, който търси Реми, търси и вас. Прав ли съм?

Дани кимна.

— Тогава съм сигурен, че и вие ще разберете: Реми най-малко иска или има нужда от срещи с непознати. — Той замълча, за да го остави да смели думите му, после се обърна към младия кюрд и му даде някаква заповед. — Юсуф ще ви заведе до хотела — каза шейхът. — Когато се видя с Реми, ще му спомена за вас. А сега, ако не възразявате, утре ми предстои пътуване.

Дани се качи в стаята си, включи вентилатора, събу си обувките и се отпусна на леглото, изтощен от зноя и обезсърчен от посещението си във вилата. Имаше намерение да подремне няколко минути, може би най-много половин час, ала всичко действаше срещу плановете му. Чистите завивки. Полъхът на вентилатора. Изкуственият сумрак от затворените дървени капаци.

Спа няколко часа и когато се събуди, дълго не можа да се ориентира. Хотелската стая му се струваше странна, почти нереална, и имаше чувството, че е спал цяла нощ. Но не. Беше заспал късно следобед и здрачът бе отстъпил мястото си на по-дълбок мрак. Той си погледна часовника и видя, че наближава десет вечерта. Макар че не беше гладен, знаеше, че трябва да хапне — пък и едва ли щеше да успее скоро да заспи. Спокойно можеше да излезе за една бира.

Закрачи надолу към ресторанта. Побиха го тръпки от студ. Когато в степта настанеше нощ, температурата рязко спадаше. Навярно защото нямаше нищо, което да задържа топлината. Пейзажът бе рус като косата на Мерилин Монро, чакъленият път беше сив. Повечето сгради имаха цвят на бетон, другите бяха варосани. А и градът не бе достатъчно голям, за да има свой микроклимат. Имаше само няколко автомобила и камиона, тук-там по някоя улична лампа, флуоресцентно осветление в къщите — и толкова. Затова топлината се изпаряваше напълно.

Скоро стигна до кафене на открито, което по-рано не беше забелязал. Намираше се в двора на странична уличка. В ъгъла имаше мангал с въглища, които се бяха превърнали в бяла пепел. На стената работеше телевизор. Край яките дървени маси седяха сивокоси работници, пушеха и играеха карти. Дани позна неколцина — едно от момчетата от дюкяна за килими, келнера от ресторанта, мъже, които бе спирал да разпитва за Реми Барзан.

Той кимна на местните, настани се на маса близо до мангала и си поръча бутилка „Ефес“. После се отпусна назад и се загледа в небето в очакване да го грабнат ярките звезди, каквито се виждат само в отдалечени безлюдни райони. Но не. Нощта бе прашна, звездите бяха съвсем бледи.