Джон Кейз - Осмият ден

Не чуваше нищо, освен свистенето на гумите и приглушения рев на двигателя. В главата му отекваше стара песен на Дилан — като топче на рулетка, което безспирно се върти:

Тези стихове можеше да са смешни, ако не бяха толкова страшни. Страхуваше се. И не само от смъртта. Зебек убиваше по такъв начин, че на смъртта й бе излязло лошо име.

Колата рязко зави надясно и гумите захрущяха по чакълен път. Дани чуваше рикошетите на камъчетата по шасито. После шофьорът удари спирачка, мерцедесът поднесе и във вените на Дани нахлу адреналин. „Това е — помисли си той. — Така ще свърши всичко. През нощта, в студа, край пътя. Скоро ще се превърна в боклук.“

Горещият дъх на похитителя му миришеше на чесън.

— Не мърдай — прошепна в ухото му мъжът.

Дани остана на пода. Хладната стомана на ножа продължаваше да се опира в гърлото му. Секундите запълзяха като минути.

После предната лява врата се отвори. Нахлу студен въздух и се разнесе заповед на турски. Мъжът с ножа сграбчи Дани за яката на ризата и го изправи да седне. Имаше време колкото за един поглед наоколо. Видя нечий тил, лъч светлина през предното стъкло, силуети.

— Какво… — понечи да пита Дани и някой запуши устата му с лепенка. Нахлузиха калъфка от възглавница на главата му. Накрая стегнаха „качулката“ с въже и го измъкнаха навън.

Калъфката миришеше на сапун.

Някой го прегърна през рамо и го притисна към себе си.

— Внимателно ме чуй, приятел.

Дани позна гласа и се вцепени. Младежът от магазина за килими! Сигурен беше.

— Успокой се — каза онзи. — Не се съпротивлявай, иначе ще ти ударя една инжекция. Не искам да го правя, нали разбираш? От кетамина ти прилошава, повръщаш — може да се задушиш. Затова се успокой, става ли?

Дани кимна. Измуча нещо. Олюля се на мястото си.

— Ще те затворим в автомобилен багажник. Може да те пораздруса, нали се сещаш.

Стомахът на Дани се сви.

Като малък по-големите му братя го подлагаха на жестоки майтапи. Веднъж го затвориха в кашон, запечатаха го и го пуснаха да се търкаля от върха на един хълм. (Получи мозъчно сътресение.) Друг път, когато с родителите си разглеждаха форт от Гражданската война в Мейн, братята му го провесиха от стената над пенещите се в скалите долу океански вълни. Кев го държеше за единия крак, Шон — за другия и се преструваха, че ще го изпуснат. „Ооох, още малко и ще ми се изплъзне!“

В тяхна защита трябваше да се каже, че не позволяваха на никой друг да го докосва. Напротив. Но те го бяха научили на един урок: капитулацията никога не ти носи нищо. Капитулацията само улеснява някого да те тормози. Тъкмо затова онази нощ удари Кевин с пръчка по главата — прокрадна се зад него и го удари толкова силно, че сам се уплаши, удари го, макар да знаеше, че ще го напердашат. Трябва да затрудняваш хората, които искат да ти направят нещо лошо. Трябва да ги накараш да се замислят.

Тези мисли не му излизаха от ума, докато турчинът му обясняваше, че било много важно да запази спокойствие. Ала според Дани това изобщо не бе важно. Все едно да подпише смъртната си присъда. Нямаше значение дали ще се задуши в собствения си бълвоч, или ще го пребият до смърт. Нямаше какво да губи, затова когато се ориентира по гласа на турчина, пристъпи напред и заби чело там, където се надяваше да е носът на другия.

Последва удовлетворяващо изхрущяване, болезнено възклицание и… експлозия от фойерверки в мозъка му. Видя проблясък, усети, че главата му избухва и потъна в мрак.

Когато след минута, час или ден се свести, не знаеше къде е, нито дори къде би могъл да е. Някъде, където бе горещо. Беше подгизнал от пот. И се чуваше свистене, което като че ли бе в собствената му глава. Ръцете му бяха завързани зад гърба и не виждаше нищо. Калъфката продължаваше да е на главата му, както и лепенката. И все пак усещаше, че е в някакво затворено пространство. Сандък или…

И тогава се сети. В гърдите му избухна гейзер от ужас. Тялото му се изви и той се замята като риба на корабна палуба в пристъп на дестилиран страх. „Погребан съм жив.“

Само че не беше. Не можеше. Шумът! Не идваше от главата му. Идваше от двигател. Където и да се намираше, Дани се движеше. В такъв случай бе в кола или камион. В багажник или под шасито.

Постепенно започна да се успокоява. И възвърна другите си сетива. Усети мирис на горещ метал, масло, дизелов пушек. От време на време камъчета се удряха в металната рама под него. По-рядко, когато шофьорът натискаше спирачка или завиваше, тялото му се претъркулваше или плъзгаше насам-натам, оставено на милостта на Нютонови сили, с които не можеше да се бори. На няколко пъти камионът — трябва да беше камион — подскачаше върху неравност и Дани се блъскаше в стените. Така успя да определи размерите на пространството, в което бе затворен. Беше с големина на ковчег.