Джон Кейз - Осмият ден

Стаята беше малка, с бетонен под и тухлени стени. Имаше голо легло, два различни стола и оръфан килим на отсрещната стена. На тавана мъждукаше и бръмчеше флуоресцентна крушка. Това бе всичко, освен работния тезгях в ъгъла и лентите с лепило за мухи, осеяни с насекоми.

— Кофти пътуване, а?

Беше мъжът с фланелката на Чикаго Булс. На устните му играеше усмивка, която изобщо не изглеждаше приятелска.

След като Дани не отговори, „Кукоч“ продължи:

— Обикновено не превозваме хора така. Това е за… стока, нали разбираш? За хора има специален камион — с тоалетна и всичко останало. Само че в момента е в Букурещ. — Той сви рамене. — Използваш каквото има, нали така?

Въпросът бе реторичен и Дани не му обърна внимание. Опитваше се да определи дали не може да се освободи от лепенката, която го придържаше към стола. Не можеше.

Кукоч се надвеси над него.

— Ей! Смелчагата, събуди се! — Имаше бездънни кафяви очи. — Аз задавам въпроси, ти отговаряш. Така всички ще сме доволни! — След като Дани отново не отговори, Кукоч смаяно поклати глава. — С мен ли ще се ебаваш?

Дани въздъхна. Каквото и да кажеше, щяха да го бият. (В най-добрия случай.) Беше само въпрос на време. Затова отстъпи — не пред Кукоч, а пред онази част от себе си, която завинаги щеше да си остане в гимназията. Когато някой ти се репчи, изправяш се срещу него. Така се постъпва. Така се прави, когато не искаш вечно да бягаш и да се криеш. Затова отвърна:

— Не знам. Що не го духаш… — Канеше се да прибави „и ще разберем“, но така и не стигна дотам.

Мъжът от магазина за килими изненадано ахна, а Кукоч замахна и му нанесе толкова силен удар, че предните зъби на Дани пробиха устната му.

Когато дойде на себе си, лежеше на пода, все още завързан за стола, със солен вкус на кръв в устата. Двамата мъже го изправиха.

После го вдигнаха със стола, наклониха го напред и го пуснаха. Височината бе едва около метър и двадесет, но той се строполи на пода като палачинка и един от предните му зъби се отчупи от венеца. Болката беше неописуема, звукът — ужасяващ.

Толкова за турското чувство за хумор.

Оставиха го да лежи там, замаян и окървавен, и се отдръпнаха настрани да изпушат по цигара. Облегнати на работния тезгях, двамата тихо разговаряха на турски, докато Дани зяпаше краката им.

Подът бе прашен и вонеше на урина — което според Дани не беше добър признак. Очевидно не бе първият, когото разпитваха там.

Изтече около минута и отново изправиха стола му. Мъжът от магазина се надвеси над лицето му и поклати глава почти с възхищение.

— Беше много смешно — каза той. — Нямаше как да не се разсмея. Обаче ти ми изглеждаш сериозен, а? Прощавам ти за това. — Турчинът посочи бузата си. — Не те обвинявам — притиснат си в ъгъла като звяр. Обаче… айде стига, приятел. Бъди умен. Ако ядосаш приятеля ми, ще изгубиш нещо повече от зъба си.

Дани не успя да се овладее. Не можеше да понася някой да му нарежда какво да прави. Всеки, който имаше по-големи братя, щеше да го разбере. Ако отстъпиш прекалено лесно, ако им покажеш гърлото си, те се хвърлят към шията ти. Затова въздъхна, приготви се и отвърна:

— Майната ти. — Заради липсващия зъб леко фъфлеше.

Столът пак се вдигна във въздуха — този път по-високо — и падна. И той пак пое удара с лице. Отново го изправиха. Проблемът с отстъпването започваше да се решава.

— Не се измъчвай сам, приятел. Ами че ние още не сме стигнали до въпросите! Засега просто водим дружески разговор!

Дани захапа бузата си, за да не затрепери. Зрението му бе замъглено от сълзи и знаеше, че няма да може да издържи — поне не за дълго. Той беше скулптор, а не командос. Пък и какъв смисъл имаше? Зебек щеше да го убие каквото и да кажеше.

— Е, как мина пътуването? — официално попита Кукоч. — Хареса ли ти?

Дани поклати глава.

— Не.

— Така е много по-добре. — Кукоч се замисли и Дани почти чу колелцата да се въртят в главата му. — И какво правеше в Юзелюрт?

Дани не повярва на ушите си. А те какво си мислеха, че прави в Юзелюрт?! Това не беше тайна. Той бе обикалял от врата на врата и беше разпитвал за Реми Барзан. Но предчувстваше (по кръвта, болката и подуването), че саркастичният отговор няма да му е от полза. Затова отвърна:

— Търсех Реми Барзан. — Докато говореше, забеляза, че челюстта му издава щракащ звук. „Лошо“ — помисли си той.

— Отлично — похвали го Кукоч. — Аз ти задавам лесни въпроси, и ти все така простичко ми отговаряш. Сега: защо го търсеше?

Дани поклати глава.