Джон Кейз - Осмият ден

— „Фалака“ — поясни като екскурзовод мъжът от магазина. — Така се казва.

— Кой е евреинът? — извика Кукоч.

Това беше безумие. И веднага щом приключеше, щяха да го разтворят в ацетона.

Болката е като неравна повърхност, осеяна с цепнатини, в които жертвата търси убежище с надеждата, че се е спасила, че премеждието е свършило, че трябва да е свършило, че тялото не може да понесе повече. Но то понася. Тялото е издръжливо, както и болката.

Оказа се, че мъжът от магазина не е свикнал с такива неща. Дани зърна лицето му и за миг видя, че насилието го плаши. Устните му бяха свити в гримаса и изглеждаше готов да повърне. Което още повече уплаши Дани, защото всъщност биеха него.

Мина време, докато успя да им обясни. Всичко — от „Адмиралс Клъб“ до гонитбата в щерната, самоубийството на Терио и изхвърлянето на отец Инзаги през прозореца. Информацията се изливаше от него на талази, между викове и крясъци. Нямаше представа каква част от думите му е разбираема — навярно по-малко от половината. Но след като повтори историята пет-шест пъти, Кукоч най-после схвана, че „Белцер“ е псевдоним, използван от Зебек в отношенията му с Дани, и че преди няколко дни Дани бе избягал от Зебек, за да предупреди Реми Барзан с надеждата да спаси живота и на двамата.

Дани изгуби съзнание и когато се свести, чу Кукоч и приятелят му да спорят на турски — или може би на кюрдски.

— Оххххххх… — изпъшка Кукоч в отговор на някаква забележка на другия. В гласа му се долавяше изненада, примесена със съжаление. — Стига бе…

Дани чу издрънчаването на тръбата върху бетона. После мъчителите му излязоха и го оставиха сам в стаята, легнал на кревата със стичаща се от устата му слюнка.

Хрумна му нещо смешно въпреки ужасяващото му състояние. В края на краищата трябва да имаше нещо вярно в акупресурата, защото навсякъде го болеше. Не само краката. Болката се движеше по тялото му като стара водевилна мелодия, танцуваше нагоре-надолу по гръбнака му, въздействаше върху всеки нерв по пътя си. Усещаше, че ходилата му се подуват като презрели домати, кожата му се пука, стичат се телесни течности. Чувстваше устата си като че ли е дъвкал бръсначи и сърцето му биеше неритмично.

Той вдигна очи и видя светъл правоъгълник зад килима на стената. За миг си помисли, че халюцинира, после разбра, че килимът прикрива прозорец. Значи бе сутрин.

Болката постепенно отстъпи мястото си на вцепененост и отвори емоционалното пространство, което му беше достатъчно, за да се уплаши истински. След като бяха приключили с проверката, похитителите му бяха отишли да приготвят ацетоновата баня. Да намерят вана, да смесят химикалите…

Не се съмняваше, че е било проверка (а не разпит). Зебек очевидно искаше да провери какво знае, след което можеше да се избави от него.

Наелектризиран от тази перспектива, той започна да се бори с лепенките, с които го бяха увили, и накрая успя да освободи ръцете си. Задъхан, Дани седна на кревата и отлепи изолирбанда от глезените си. Трябваше да се маха. Той дълбоко си пое дъх, спусна крака на пода и…

„Господи боже!“

Ходилата му бяха големи колкото възглавници и меки като желе. Дори най-слабото докосване го пронизваше с болка. Дани ахна и вдигна крака от пода — отпусна се обратно на леглото и си помисли: „Това е. Свършено е с мен. Няма къде да бягам“.

Трябва да беше заспал — или просто бе изгубил съзнание, защото когато дойде на себе си, продавачът на килими клечеше до него с пластмасова кофичка. Дани я погледна и се зачуди какво има в нея. Киселина? Ацетон? Тялото му се напрегна, после се отпусна, когато мъжът натопи гъба в течността и я изстиска. Не носеше нито ръкавици, нито очила.

— Повече трябваше да внимаваш, приятел — успокоително каза той.

После старателно почисти кръвта от лицето му и му изми краката, като прокарваше гъбата между всичките пръсти. Действията му бяха едновременно нежни и болезнени и Дани се запита дали не извършва някакъв кюрдски предпогребален ритуал.

Накрая мъжът му обу чорапите и се опита да му нахлузи обувките. Невъзможно. Той изчезна и след малко се върна с чифт гумени сандали голям номер. Пъхна ги на краката му и ги закопча като родител на малко дете. После му помогна да се изправи и с насърчителна усмивка го поведе към вратата. Придвижваха се бавно — Дани ситнеше като китайка със завързани крака.

Вратата се отвори и той се озова под яркото слънце. Когато очите му се приспособиха, видя, че е бил затворен в каменна пристройка до обор. Кюрдът го придружи до предната дясна врата на яркозелен пикап. Въпреки болките Дани изненадано се подсмихна. Родителите на Кейли имаха същия в ранчото си в Южна Дакота. Забелязал изражението му, продавачът се ухили и на Дани му хрумна, че може би все пак няма да го убият.