Джон Кейз - Осмият ден

Нещо в главата на Дани прещрака.

— Искаш да кажеш… езид.

Бе ред на готвача да се изненада.

— Да — накрая потвърди той.

— Тогава…

— Виж, искаш ли да намериш Реми? Може би трябва да се срещнеш с Мунир.

— Кой е Мунир?

— Старецът. Шейх Мунир. Дядото на Реми. Едва ли ще ти каже нещо, но ако чукаш от врата на врата… — Той поклати глава. — Може да пострадаш.

Дани вдигна ръце в знак, че се предава.

— И къде да отида?

Атила въздъхна.

— Видя ли маковете?

Дани се замисли. Пътуването с долмуса. Полята, пламнали от цветя.

— Искаш да кажеш… на идване към града ли?

Кюрдът утвърдително кимна.

— А къщата? Голямата къща?

— На хълма ли? Онази вила?

Кой знае защо таксиметровият шофьор не пожела да го закара там, затова Дани хвана на стоп стар камион, шофиран от весел селянин. Камионът остро миришеше на обор, но пътят до вилата беше само няколко километра. След десет минути излязоха от поредния завой и американецът я видя на склона сред море от макове.

— Аз съм дотук — съобщи Дани и се усмихна в знак на благодарност.

Селянинът погледна къщата, изви очи и изруга под нос. После настъпи газта.

— Ей! Спри! Стигнахме!

Мъжът изцъка с език и отметна глава назад. Дани схвана посланието, ала не знаеше какво да прави. Камионът продължи още около километър, докато Дани събираше смелост да измъкне ключа. Когато къщата и маковите поля се скриха от поглед, селянинът спря насред пътя, надвеси се над него и отвори дясната врата.

— Ayril! — нареди кюрдът. — Ayril!

Така Дани научи петата си дума на турски. „С това темпо ще науча езика за стотина години“ — помисли си той.

След десет минути отново видя имението на Барзан. През маковото поле минаваше черен път, който водеше към къщата. Докато се изкачваше по него, Дани забеляза, че вилата се издига зад каменна стена, върху която лъщеше натрошено стъкло. До такава къща човек не можеше да се приближи безпрепятствено и скоро Дани усети, че не е сам. Когато се обърна, установи, че на петнадесетина метра зад него безшумно вървят двама младежи. Те пушеха цигари и носеха автомати, сякаш бяха кутии с обяд. Дани нервно им се усмихна и им махна с ръка. Поздравът му обаче остана без отговор. Спътниците му с безизразни лица продължиха да го следват на почтително разстояние, което лесно можеха да скъсят.

Скоро стигна до къщата и влезе под каменна арка — крилата на масивната дървена врата бяха широко отворени. Озова се в двор, чието единствено украшение бе сребрист „Ягуар“ край ромолящ фонтан, обрасъл с водорасли.

Младежите вече го бяха настигнали.

Като разбраха, че гостът не знае турски, по-възрастният от двамата с ръка му показа да остане на мястото си. После измърмори нещо на другаря си и влезе в къщата.

Минутите се занизаха. Облегнат на фонтана, Дани се възхищаваше на къщата под суровия поглед на младежа с калашника — или там какъвто бе автоматът. Огромната вила беше с високи правоъгълни прозорци и стени с небоядисана мазилка. Завесите на всички прозорци бяха спуснати.

Скоро младежът, който беше влязъл вътре, отново се появи на двора. Той даде знак на Дани да вдигне ръце и да се разкрачи, подаде оръжието си на другия и започна да претърсва американеца. Не както претърсват на „Хийтроу“ или „Ла Гуардия“, а бавно и педантично, почти масаж, който продължи близо цяла минута. Когато свърши, мъжът взе автомата си и посочи на Дани да го последва в къщата.

Отвътре вилата изобщо не бе каквато си я представяше — като на каталозите, които получаваше Кейли. Вместо това се озова в помещение, което спокойно можеше да е фоайе на хотел от веригата „Фор Сизънс“. Приглушено осветление. Климатик. Дървена ламперия. Скъпи изискани мебели без очевиден произход. В друга стая тихо свиреше класическа музика. Единственото, което загатваше за местонахождението на вилата, бяха старите гравюри, които висяха в златни рамки на стените. Това бяха щампи с османска тематика от XIX в.: Капалъ чаршъ в Истанбул, кораби, плаващи в Златния рог…

— Avete desiderato vederli? 28 28 Кого търсите? (ит.). — Б.пр.

Дани се завърти към гласа и видя възрастен мъж в тъмен костюм, който го наблюдаваше през очила със златни рамки. Въпреки възрастта си той имаше гъста стоманеносива коса и брадичка а ла Ван Дайк със същия металически оттенък. Макар и прегърбен над бастуна си, той бе висок колкото Дани.

— Съжалявам, но…

— Вие не разбирате — усмихна се старецът. — Моят приятел ви е помислил за италианец.