Джон Кейз - Осмият ден

Свиреше класическа музика.

— Стигнахме — съобщи червенокосата жена и спря на една от дъсчените галерии, които пресичаха подземното езеро. — Хладно е, нали? — Групата утвърдително замърмори. — Разбирате ли, водата идва в Константинопол по акведукт от извор на седемнайсет километра оттук. И тъй като градът е бил подложен на доста дълги обсади, за съхранението на водата била построена мащабна система от щерни. Тук, както и в другите щерни, водата може да стигне до самия таван, ако се наложи. Страхотно, нали?

— Гледайте, риба! — възкликна една жена с гъсти сиви къдрици.

Всички проточиха шии да видят рибите, плъзгащи се между колоните.

— Смята се, че тази щерна е построена от нашия стар приятел Константин — продължи екскурзоводката. — И до опожаряването й през четиристотин двайсет и пета година отгоре се издигала базилика, откъдето и произлиза името на щерната. Последвайте ме…

Спряха при Вира на желанията, където половината туристи (включително Дани) надлежно хвърлиха монети във водата. Докато потъваха на дъното, той наблюдаваше постепенното им смаляване. Беше по-дълбоко, отколкото си мислеше — може би метър и половина. Пожела си… да се измъкне невредим… и Кейли да му прости.

— Насам…

Екскурзоводката стрелна Дани с поглед, който сякаш казваше: „Не се натрапвай“. Ала той нямаше голям избор. Галериите бяха тесни и маршрутът на обиколката беше еднопосочен — водеше всички към един и същи изход. И все пак изчака последните британци да се отдалечат на известно разстояние.

В дъното на осветената зона стигнаха до галерия, която заобикаляше две колони и се насочваше към изхода. Дани видя до колоните две масивни мраморни глави. Зад тях цареше пълен мрак. Екскурзоводката обясни, че била осветена съвсем малка част от щерната. Останалото пространство лежало в тъмнина и не било обхванато от галериите.

— Това са глави на Медуза — каза жената.

Дани се вгледа по-внимателно и видя, че къдриците всъщност са плетеници от змии. Но въздействието бе изключително — не гърчеща се маса от влечуги, а няколко къдри, в които само отблизо се различаваха змии. Нито пък самите Медузи бяха чудовищни. По-скоро бяха големи, неми, невинни наглед глави с широки херувимски лица.

— През петстотин трийсет и пета година Юстиниан възстановил щерната и се смята, че тези Медузи са взети от езически храмове в Ливан, както и много колони — поясни екскурзоводката. — Императорът е бил голям поддръжник на рециклирането! — Тези думи й спечелиха одобрително подсмихване. — Е, това е всичко — енергично каза тя. — Ще се насочим обратно към изхода. Слушайте всички! Следобедна закуска!

Британците ентусиазирано замърмориха, затътриха се към изхода и бавно се заизкачваха по стръмното стълбище. Дани не искаше да се блъска с тях, затова изостана, докато се озова сред група испански туристи. После започна дългото изкачване към светлината.

По средата чу, че екскурзоводката казва на британците да отидат „направо в автобуса, ако не възразявате“.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-топло ставаше, докато накрая зноят навън го обля като вълна. След прохладния влажен сумрак в щерната истанбулската жега го накара да се задъха, а светлината изсмука всички багри от света.

За миг поспря на изхода и разтърка очи. После запремигва и зачака да се приспособят. И тогава ги видя. Или не съвсем. Всъщност не ги видя — не в обичайния смисъл, защото светът пред него приличаше на преекспонирана снимка, без каквито и да е подробности. По-скоро ги различи по фигура и ръст, облегнати на паркиран автомобил. Единият ядеше дюнер и се навеждаше напред, за да не окапе реверите си със сос.

Дани инстинктивно се завъртя на пети. Преди да помисли какво прави, той заразблъсква изкачващите се испанци и заслиза обратно по стълбището. Стъпалата бяха тесни и от всички страни се надигнаха протести.

— Ей!

— Que hace?

— Por favor! 26 26 Какво правиш? Моля! (исп.). — Б.пр.

Той стигна до долния край на стълбището и се запъти към Медузите, като продължаваше да върви срещу реката от туристи. Зад него някой изкрещя и по последвалите викове и писъци Дани разбра, че хората на Зебек са по следите му — всъщност още малко и щяха да го настигнат.

Възнамеряваше да стигне до другия изход, ала ако се съдеше по шумотевицата, преследвачите му не бяха толкова внимателни като него и скъсяваха дистанцията. Когато стигна до Медузите, инстинктът му взе връх — провря се под парапета, спря за миг на платформата и се хвърли в леденостудената вода. Тя го прониза като електрически ток. Но страхът, който изпитваше, беше още по-силен и го насочи към най-тъмния ъгъл на щерната.