Джон Кейз - Осмият ден

Да допуснем, че това не е майтап. Хрумвало ли ти е, че може би трябва да се обадиш в полицията? Защото не виждам как ще ти помогнат финансовите сведения. Но щом така искаш… Ще се заема с това. Междувременно проверих в някоя и друга база данни и ето на какво се натъкнах:

Зереван Халил Зебек: роден на 6 юни 1966 г. в Азизи, Република Турция. През 1987 г. завършва с бакалавърска степен (по икономика и мениджмънт) университет във Венеция, Италия. През 1989 г. завършва с магистърска степен Масачузетския технически институт. Местожителство: Палацо ди Павоне, Сиена, Италия. Директор на „Зебек Холдингс, Пик“ (Лихтенщайн), президент на „Системи ди Павоне“ (Сиена). Няма полицейско досие в САЩ и Италия.

„Вери Смол Системс, Инк.“: клон на „Системи ди Павоне“. Управлява се с контролен пакет акции, които навярно са собственост на лихтенщайнската холдингова компания. (Няма как да проверя.)

Преди година Крол написа доклад за ВСС, но не успях да го получа. Някакъв японски заибацу 25 25 Няколко фамилии, които управляват японските финанси, търговия и промишленост. — Б.пр. (изобщо има ли друг вид?) направил оферта за фирмата, но не се случило нищо. Което е изненадващо, защото тя има сериозни финансови проблеми.

(Според съобщение на „Рапапорт, Райх & Грийн“, ВСС имали дълг от 32.4 милиона долара, през февруари, никакъв приход и разходи четири милиона месечно. Така че очевидно ще им трябва ангел — при това скоро.

Компанията е изключително потайна — което не е много трудно, ако нямаш никакви клиенти, приходи и производство. Доколкото мога да преценя, тя се занимава само с проучвания — поне засега.

Както сигурно се досещаш, свалям тези сведения направо от Мрежата — затова, ако си мислиш, че не знам за какво говоря, ще си прав. Но ми се струва, че си имаш проблем с промишлен шпионаж.

Което ме връща към първия ми съвет: полицията. Не е зле да се обърнеш към тях.

Трябва да бягам. Обичам те, пич!

Дю

P. S. Нищо ново за Пател. Бил е търговски директор във ВСС. Има добра репутация в Силиконовата долина. Ченгетата смятат, че убийството му е „педалска история“ (каквото и да означава това). Но всичко го пишеше във вестниците. Другата седмица ще се опитам да ти намеря повече информация.

Видя ги на излизане от кафенето. Вървяха по отсрещния тротоар. Веждата напрегнато говореше по мобилния си телефон, докато приятелчето му — квадратен мъжага с дълга коса и тъмни очила — крачеше до него.

Дани не знаеше дали са го забелязали. Съмняваше се, но категорично нямаше намерение да се опитва да се увери. Той се вмъкна сред група туристи на път към поредната забележителност на града, ниско наведе глава и заби поглед в земята в отчаян опит да се скрие. Съзнаваше, че това поведение не е рационално. В общи линии по същия начин можеше да постъпи някой щраус. Ала изпитваше инстинктивното чувство, че ако държи под око италианците — ако проверява дали са го видели — те някак си ще усетят тежестта на погледа му. И щяха да разберат, че е наблизо.

Естествено, това беше лудост. Знаеше го. Но нямаше значение.

Оказа се, че целта на туристите се намира само на двадесетина метра от интернет кафето, от което току-що бе излязъл. Една от жълтите табели, които обозначаваха туристическите забележителности в Истанбул, поясняваше, че това е щерната на базиликата. Дани мимоходом прочете думите и заедно с групата влезе в ниска сграда без каквито и да е отличителни особености. На входа имаше билетно гише. Няколко крачки по-навътре видя пропускателна въртележка към тъмно и тясно стълбище… надолу.

Пулсът му рязко се ускори и той най-после събра кураж да погледне зад себе си. Докато си купуваше билет, Дани се озърна назад и с облекчение установи, че няма никой… освен туристи. Като него. Не като Гаетано. Не като дългокосата мутра. И не като Веждата.

Той въздъхна, плати и влезе през въртележката по следите на възрастни британци, водени от червенокоса жена. Тя носеше бастун с увиснал на дръжката букет изкуствени цветя, който от време на време размахваше във въздуха. Дани реши, че го прави, за да я виждат туристите, ако се отдалечат, но те не се отделяха от нея — точно като деца от детската градина.

Колкото и да беше нервен и разтревожен, той изпитваше и любопитство. Предполагаше, че щерната представлява резервоар за дъждовна вода. Струваше му се странно, че някаква дупка в земята може да е туристическа атракция. Но когато вдигна поглед, видя къде се намира — в подземна катедрала, половината от която беше езеро. В катедралата нямаше нищо примитивно или грубо. Тя беше едновременно величествена и фантастична, висока колкото триетажна сграда, със сводест таван, носен от масивни каменни колони. Основите им потъваха в черната вода, която изглеждаше дълбока около половин метър. Езерото бе дълго и широко колкото хиподрум, прожектори хвърляха ярки отблясъци по тъмната му повърхност.