Джон Кейз - Осмият ден

Той поклати глава.

— В най-източния край на Турция — каза тя.

— И според вас Реми е там, така ли?

Доната сви устни.

— Да, така смятам. Защото е роден там. Там е родът му — стар и влиятелен. — Тя сви рамене. — Следователно може би е отишъл там. — После се намръщи. — Сигурно е отишъл там. Но може да е и в Париж. Дълги години е живял там. — Тя се замисли. — Честно казано, може да е навсякъде.

— Но ако е за нещо важно — нещо много важно — къде щяхте да го търсите?

Доната погледна колегата си и отново сви рамене.

— Щях да започна на изток.

— Искам да кажа, това място, което споменахте, Узълюрд, до кой град е близо?

Мъжът презрително изсумтя, бавно произнесе името правилно, после опипа няколко кичура коса, сякаш за да провери дали още са там.

— Не е близо до никъде — отвърна той. — Намира се насред пустошта.

На връщане към „Азиатски бряг“ Дани започна да изпада в униние. Ако нямаше намерение да се отправи „насред пустошта“ с надеждата, че Реми Барзан може да е там и да има какво да му каже, той беше стигнал до задънена улица. Но пък нали и без това бе в Турция, спокойно можеше да рискува.

Когато попита Хасан дали може да му покаже Юзелюрт, младежът извади опърпана пътна карта на Република Турция. Той приглади гънките, консултира се със справочника, после прокара единия си показалец от П и другия — от 12. Пръстите му се срещнаха в точка на около два и половина сантиметра надясно от Диарбекир.

Хасан се намръщи.

— Там ли искате да отидете? — попита той. Очевидно тази мисъл не му допадаше.

Дани сви рамене.

— Не знам. Трудно ли се стига?

— Полетът е дълъг, но там няма нищо. Контролни постове. Полицейски час. Опасно е. Защо ви е?

Дани не обърна внимание на въпроса.

— Когато казвате, че е опасно…

— Води се гражданска война. Този град, Диарбекир, е чисто кюрдски. Във вестниците пише, че войната била приключила, че армията победила. Но това е само денем. Нощем царуват престъпниците. Терористите.

Дани се замисли за миг и попита:

— Но ако се налага да отида, ако имам работа, как да стигна дотам?

— До Юзелюрт, искате да кажете?

Дани кимна.

Хасан се замисли.

— Ами ще трябва да вземете самолет до Диарбекир и после… не знам. Може би автобус. Или такси, ако намерите. — Забелязал, че гостът му обмисля тази възможност, турчинът повтори възраженията си. — Но нали ви казвам: там няма нищо. Даже заведения. Няма туристически забележителности. Гола степ. — Той се втренчи в Дани. — Ходихте ли в Топкапъ?

Американецът поклати глава.

— В „Света София“?

— Още не.

— В Синята джамия?

— Не.

Хасан сгъна картата. После сбърчи лице в тъжна и неодобрителна гримаса.

— Не сте ходили в „Света София“, която е на две крачки от хотела, построена е през шести век и е обявена от ЮНЕСКО за световно културно наследство, а искате да ходите в Юзелюрт?

— Просто ми хрумна — усмихна се Дани. — И непременно ще посетя Топкапъ и останалите места. Но първо, струва ми се, трябва да пийна нещо. Градината на покрива отворена ли е?

— Естествено — потвърди Хасан и величествено махна с ръка към стълбището.

Дани се качи на третия етаж и излезе на покрива, където имаше пет-шест маси под чадъри. Оттам се разкриваше възхитителна гледка към морския пейзаж на Истанбул. Той се настани на една от масите и поръча чаша подсладен ябълков чай. Тогава му хрумна, че това е най-чуждото място, на което бе ходил, и при тези обстоятелства — най-самотното.

Под сянката на зелен чадър седяха неколцина туристи. Акцентът им издаваше, че са от Средния запад на Щатите. Те със смях си приказваха за ливански хашиш, за най-добрите клубове в Бодрум и най-евтините пансиони в Ефес. Дани завидя на другарското чувство, което се излъчваше от тях като топлина от пещ.

Чаят беше прекрасен. Загледан в корабите в Златния рог, той изпита непреодолим копнеж да се обади на Кейли, ала намери достатъчно здрав разум, за да устои. Видя брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, зарязан на съседната маса, пресегна се да го вземе и даде знак на келнера да му донесе втора чаша чай. После се отпусна назад и разгърна вестника на спортната страница. Реши да почете и да се разходи до „Света София“. След това щеше да намери туристическа агенция и да си купи билет за Диарбекир за другия ден. Ала докато седеше на покрива, пиеше чай и четеше за невероятния хоумрън на Бари Бондс, във фоайето два етажа под него избухна препирня.

Скоро препирнята се превърна в надвикване. Туристите млъкнаха и започнаха с кикот да се споглеждат, докато Дани напрегна слух да чуе за какво става дума. Ала спорът приключи, преди да разбере дори една дума. Внезапно се разнесе крясък, последван от мъчителен вик и тропот на крака по стълбището към втория етаж. После… тишина, свършила с неочакван трясък. Дани нямаше нужда да е там, за да разбере, че това е вратата на неговата стая. Той скочи на крака, отчаяно се огледа, ала в миг осъзна, че няма къде да се скрие. Единственият изход беше стълбището. Или да скочи. И в двата случая означаваше самоубийство.