Джон Кейз - Осмият ден

Призив за молитва — безумно усилен от високоговорители призив за молитва — го вдигна от леглото призори. Това не беше нещо от рода на „а сега да се помолим“, а вой, който продължаваше ли продължаваше, умолителен, напомнящ, придумващ, стенещ. На Дани му се струваше, че мюезинът е седнал върху гореща печка, заобиколена от рупори. Такава аудиосистема щеше да удовлетвори и „Металика“ на Янки Стейдиъм. Когато призивът най-после утихна, той вече окончателно се бе разсънил.

Слезе във фоайето, където чакаха десетина грижливо подредени маси, и закуси с хляб, маслини, сирене и домати, пресен портокалов сок и горещо кафе. Тъкмо свършваше, когато Хасан се появи на прага с лукава усмивка.

— А! — възкликна той. — Рано ставате.

Дани се засмя.

— Да, стори ми се, че чух нещо навън.

— Ние сме много набожен народ.

— Убеден съм в това.

— Трябва ли ви шофьор? — попита младежът. — Мога да ви осигуря добър шофьор. Евтино.

Дани поклати глава.

— Едва ли — отвърна той. — Предпочитам да повървя пеш. Но можете да ме упътите. Търся агенция Франс Прес.

— Няма проблем. — Хасан се завъртя на пети, излезе от трапезарията и след минута се върна с адреса. — На Таксим е — каза младият турчин. — Далеч е оттук, но винаги можете да вземете такси. Според мен най-лесният път е да слезете на кея, откъдето потеглят фериботите. Това е Еминьоню. Тръгнете наляво до моста Галата и прекосете Златния рог. После се изкачете до Кулата и продължете нагоре. Там ще се ориентирате, наблизо е.

— Каква кула?

— Галата. Кръгла, каменна, висока седемдесет метра, на около седемстотин години. Непременно ще я забележите. Щом стигнете, най-добре попитайте някого, защото улицата… е, това не са Щатите. — Той написа адреса на лист хартия, подаде му го и се поколеба. — Може би все пак трябва да хванете такси — реши Хасан.

— Ще го намеря — отвърна Дани.

Всъщност нямаше търпение да разгледа града, който на пръв поглед му приличаше на хибрид от Сан Франциско и Танжер.

Без проблем стигна до кея и оттам до Еминьоню, оживен като Гранд Сентрал Стейшън. Пристигаха и потегляха корабчета, които се отправяха към близки и далечни места от двете страни на Босфора. Река от пешеходци течеше през облаците дим, вдигани от люлеещите се по кея лодки, където се продаваше риба на скара и хляб със сусам. Почти не се забелязваха жени — само тълпа от местни мъже с къси черни коси и буйни мустаци. Дани се провря през навалицата до моста Галата и се вля в потока от хора, които отиваха на работа или се прибираха вкъщи.

Водният трафик беше също толкова оживен, колкото и сухопътният. Ръждясали шлепове пореха водите край лъскави яхти, туристически кораби и танкери. От всички посоки се носеше ориенталска музика, дисонантна и истерична. Спускаха се и се издигаха чайки. По вълните играеха слънчеви зайчета. Небето бе неумолимо синьо. Всичко това приличаше на картина от яко надрусан Чайлд Хасам 23 23 Фредерик Чайлд Хасам (1859–1935) — американски художник. — Б.пр. .

Щом Дани прекоси моста, пътят започна да се издига и го поведе по тясна улица, задръстена с дюкянчета, в които се продаваше невероятна смесица от сателитни антени, разклонители и кабели. Той изпи чаша турско кафе в малко кафене в подножието на кулата Галата и показа на келнера листа с адреса.

Офисът на агенция Франс прес се намираше на третия етаж на обикновена тухлена сграда край оживената пешеходна улица Истикал Джадесъ. Вратата отвори образован наглед дебелак с квадратни очила и дълги кичури коса, вчесани върху плешивото му теме. Зад него Дани видя две стари дървени бюра, затрупани с вестници, книги и документи. Плетеница от кабели свързваше компютрите с телефони, факс машина и принтер. В дъното на стаята една жена работеше с лаптоп, докато оживено разговаряше по мобилния си телефон.

— Oui?

Мъжът на прага го изгледа любопитно. Очевидно нямаха много посетители.

— Говорите ли английски? — попита Дани.

В отговор мъжът разклати дясната си длан.

— Малко.

— Търся…

Дани се поколеба. Фактът, че Крис Терио се е обаждал и в апартамента на Реми Барзан, и във Франс прес не означаваше, че Барзан работи в агенцията. Имаше също толкова голяма вероятност и да не работи там. Терио може да беше познавал повече хора в Истанбул. И все пак…

— Да? — нетърпеливо се размърда мъжът на прага.

— Търся Реми Барзан.

Смръщване придружи внезапната промяна в настроението на французина. Той скръсти ръце на гърдите си.