Джон Кейз - Осмият ден

Не вярвай на нищо, което идва от мен, докато лично не застана пред теб. И запомни — каквото и да се случи, аз те обичам. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.

Д.

P. S. Изтрий съобщението.

Трябваше да прати още един имейл. Мамаду Боасо беше двадесет и четири годишен стажант във „Фелнър Асошиейтс“. Възпитаник на „Сидуел Френдс“ и „Ренселър“, той беше син на дипломат от Брега на слоновата кост и неговата съпруга американка и бе израснал във Вашингтон. Беше завършил управление на информационни системи, бе любител на научната фантастика, свиреше на гайда (при това добре) и завеждаше базите данни на „Фелнър“. В кабинета му висеше огромен плакат на „Матрицата“. Дани много го харесваше и бе убеден, че може да му се довери. Фактът, че хондата му бе облепена с избелели от слънцето стикери, убеждаващи хората да изключват телевизорите си и да оспорват властта, според Дани означаваше, че Дю няма да иде при шефа, ако някой го помоли за услуга.

Дю,

Имам голям проблем с един от нашите клиенти. По-точно — опитва се да ме убие. Това не е шега. Вършех малко извънредна работа и сега… е, не я свърших много добре.

Така или иначе, ще съм ти адски задължен — и с това имам предвид, че ще ти монтирам оная цветоуредба, за която говореше, ще сменя рамката на плаката на „Матрицата“, каквото поискаш! — ако провериш две компании. И собственика им.

Първата е „Системи ди Павоне“, регистрирана в Сиена, Италия. Втората е „Вери Смол Системс, Инк.“ в Пало Алто. И двете фирми са собственост на човек на име Зереван Зебек (също известен като Джуд Белцер).

Трябва ми всичко, каквото успееш да изровиш, но главно ме интересува какво правят. Нито една от компаниите не продава акции (доколкото мога да преценя). Интересуват ме финансите им, проучванията, с които се занимават — и всичко, което успееш да откриеш, за работата, която сме вършили за тях във „Фелнър“. Освен това ще са ми полезни всякакви сведения за Джейсън Пател — бивш главен технолог на „Вери Смол Системс“, убит в Калифорния.

След като прати имейла, Дани се заскита по Виа дел Корсо. Колите бяха броня до броня, но се движеха бързо в гъста мъгла от озон и въглероден моноксид. Когато мина покрай универсалния магазин „Ринасценте“, влезе да си купи нови дрехи. След двадесет минути излезе с голяма торба, в която имаше две блузи с поло яка, няколко чифта чорапи, бельо и памучен панталон. Запъти се обратно към Пиаца ди Ротонда, купи си раница от уличен продавач и я напълни с покупките.

Слънцето прежуряше.

Дани спря на входа на една туристическа агенция и разгледа витрината. Тя представляваше нещо като тотемен стълб, окичен с пъстри хартиени квадратчета, на всяко от което бяха отпечатани цените на екскурзии до далечни места — до Тенерифе, Прага, Майорка, Банкок, Орландо и — хопа! — Истанбул бяха по триста и петдесет хиляди лири. Колко правеше това? Дани изчисли наум и получи по-малко от двеста долара. Което го изненада. Но защо не? Всъщност не бе чак толкова далеч — поне не от Рим.

След няколко минути се озова в сянката на Пантеона. Варварска и огромна, древната сграда сякаш излъчваше време. Усещаше надигащите се от камъка часове като лятна мараня от асфалтов път. Привлечен към исполинския й вход, той изкачи изтърканите стъпала и почти колебливо влезе вътре.

Стените на сградата тънеха във вечен сумрак, ала в сърцето на Пантеона грееше ярка слънчева светлина, нахлуваща през кръглия отвор в тавана. Дани за пръв път виждаше сградата отвътре и до такава степен остана поразен от величието й, че за миг забрави за грижите си.

Ала когато навлезе по-навътре, облак скри слънцето и хвърли сиво було върху древния храм. Дани забави крачка, после спря. Леден ужас прониза сърцето му.

Сега гигантският купол приличаше на стъклен похлупак, обитаван от призраци. Туристите обикаляха в сгъстилия се сумрак и си шепнеха. Дани бавно и с огромен страх вдигна поглед към тавана, сякаш очакваше да види Зереван Зебек да се взира през отвора като в кристална топка.

„Побърквам се — помисли си той. — Губя самообладание, лошо.“ Мракът се разпръсна също толкова бързо, колкото бе настъпил и Дани се усмихна. Сноп слънчеви лъчи прониза покрива и освети една фреска. Ангелите и светлината успокоиха сърцето му.

Той излезе навън и тъкмо прекосяваше площада по посока на „Абрудзе“, когато ги видя да се отдалечават от хотела. Двама мъже, широкоплещести и безупречно облечени. Тъмни костюми и слънчеви очила. Не приличаха на туристи. По-скоро на професионални борци, които току-що са се преоблекли.