Джон Кейз - Осмият ден

Мишел презрително изсумтя.

— Не бил сигурен! — Тя замълча за миг. — Виж, мислех те за свестен човек, но… не ми се обаждай повече, а? — И с тези думи прекъсна връзката.

Дани дълго стоя неподвижно, повтаряйки разговора наум, опитвайки се да разбере нещо. Имаше ужасното предчувствие, че Мишел е говорила за Паулина. Защото, като се замислеше, тя можеше да говори единствено за Паулина. Какво беше казала? Нещо за неговата „малка приятелка“. Така жените наричат другите жени, когато другите жени са… като Другата Жена. Ами атачмънтът? Невъзможно. В стаята сигурно е имало камера и… Дали Зебек беше способен на това? Дани се замисли и реши: Да. Щом може да уговори палиото, може да подкупи и камериерките да поставят камера в стаята.

Което обясняваше внезапната и необяснима досега популярност на Дани сред другия пол. Значи в края на краищата не бе неустоим. А просто балама. Какво беше казала Паулина? „И твоят ли е огромен?“ Той поклати глава.

Като си мърмореше под нос, Дани се върна в хотела, съблече се и влезе под душа, от който едва-едва се стичаше тънка струйка хладка вода. Въпреки това остана в банята десет минути. Трябваше да направи нещо. Затова бързо се изсуши, облече се и се спусна по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Спомняше си къде предишната вечер бе видял интернет кафе и се запъти натам. Клубът се намираше само на две преки, близо до Виа дел Корсо. По пътя обмисли действията си.

Ченгетата бяха изключени, завръщането в Щатите — също. Което оставяше… план B. Да разбере какво става — или поне достатъчно, за да накара полицаите да го изслушат. За нещастие разполагаше само с няколко телефонни разговора, които точно преди смъртта си бе провел Терио. По два с Пало Алто и Истанбул и един с Осло.

Пало Алто беше задънена улица, но човекът в Истанбул можеше да е жив. Дани напрегна паметта си. „Реми еди-кой си. Нещо с Б . Може би Балзак. Реми Балзак. Нещо такова.“ И агенция Франс Прес. Терио се беше обаждал и там. Което можеше да се окаже полезно. „Зависи колко души имат в истанбулското представителство.“ Двама-трима? Десет-двадесет? Единственият начин да разбере, бе да се свърже с тях и да ги попита.

Той зави зад ъгъла и се озова пред кафенето. Сбутано в безлична барокова сграда, то беше един от онези модерни клубове, пълни с пластмаса и сивкави цветове. Дани си поръча двойно кафе, плати за един час и седна пред един от дванадесетте компютъра. Влезе в Yahoo и по навик си провери имейла. Единственото интересно съобщение бе от Лавиния, която го осведомяваше, че от „Флаш арт“ са обещали да присъстват на откриването и питаше как вървят нещата?

„Всичко е супер — написа той, доволен, че не се налага да обяснява къде се намира. — Работя като бесен!“ После кликна SEND и се отпусна назад, за да помисли.

„Кейли…“

Какво можеше да й каже? Че съжалява? Че е бил пиян? Че никога повече няма да го направи? Дани тихо изпъшка, наведе се напред и кликна бутона за ново съобщение. Отвори се нов прозорец и той влезе в адреса й.

Кейли, скъпа моя

Отново се отпусна назад и се вторачи в мигащия курсор. Изтече минута, после втора и трета. Накрая му хрумна нещо. Надвеси се над клавиатурата и започна да пише:

Не можеш да вярваш на очите си. Знам, че звучи шантаво, но моля те — просто прочети следващите редове.

Спря за миг и прочете думите на екрана. „Това е кофти — каза си той. — Но е още по-лошо да я изгубя. Нямаше да я лъжа, ако не я обичах.“

Намирам се в беда.

Без да навлизам в много подробности, имам проблеми с един побъркан милиардер, който притежава технология, позволяваща му да произвежда филми с „участието“ на всеки във всякаква роля. Той използва стари филми за шаблон и на тази основа може да създаде — не си измислям — може да създаде „виртуален актьор“ с помощта на „личностен двигател“, както сам го нарича. С други думи, може да пресъздаде „Междузвездни войни“ с Хъмфри Богарт — или мен — в ролята на Люк Скайуокър.

И не само „Междузвездни войни“. Може да направи римейк на „Дълбоко гърло“, както е и направил, ако се съди по думите на Мишел.

Според нея си получила имейл от мен с видео атачмънт. Заклевам се в Господ, не съм го пратил аз! Защо да го правя? Искам да кажа, колко друсан трябва да съм бил? (Помисли: изобщо възможно ли е човек да се надруса толкова?)

Но не те обвинявам, че ме мислиш за лъжец. За да повярваш, трябва да видиш. Знам. Но вече не е така.

Защото този Зебек може да прави същото с гласове. Затова недей да разговаряш с „мен“ по телефона. Защото още сега ти казвам, че няма да съм аз. А той.