Джон Кейз - Осмият ден

„Ами… всъщност никакви… само… предполагам, моята дума срещу неговата.“

„Ами мотивът на синьоре Зебек?“

„Търсеше някакви компютърни файлове.“

„Аха! И какво имаше в тези файлове?“

„Не знам.“

„Разбирам…“

Ако дискетата с файловете на Терио беше у него, навярно щеше да може да се обърне към полицията. Не знаеше какво има в тях — сигурно никога нямаше да узнае — но каквото и да бе, то съдържаше свидетелства за нещо важно. Достатъчно, за да убият Инзаги. Но дискетата беше в сака му, а сега вече у хората на Зебек. Следователно не разполагаше с нищо. Нищо, освен думи. Те не стигаха за полицията.

Ами ако полицаите го попитаха за връзките му с монаха? Навярно щяха да установят, че Дани се е представял за ченге. Това щеше да привлече вниманието им, определено, но не така, както искаше той. И дори да се позовеше на убийствата на Терио и Пател, полицаите или щяха да разперят ръце (в края на краищата, юрисдикцията означаваше нещо), или да го затворят — макар че не се знаеше дали в затвор, или в лудница. Затова ченгетата бяха изключени.

Което оставяше план Б: Дани се завръща у дома. Ето какво копнееше да направи — да се прибере при Кейли и работата си в студиото. За нещастие и за това не можеше да става дума. Защото Зебек щеше да го предвиди. Щеше да го търси в Щатите, сигурно щеше да го очаква. И все пак… щеше да е на своя територия. Където се говореше на английски. И поне щеше да разбира какво става.

Но пък това преимущество не беше помогнало много на Крис Терио и Джейсън Пател. И после идваше Кейли. Ако сега си идеше у дома, щеше да я изложи на пряка опасност, ако вече не го бе направил. Тази вероятност го накара да се поизправи на стола. Какво знаеше за него Зебек — какво знаеше в действителност? Замисли се за това и заключи: много. Знаеше за експоната му във фабриката „Торпидо“, беше виждал алуминиевата му скулптура в „Очите на света“. Следователно сигурно знаеше и за Кейли. И може би много повече.

Трябваше да намери телефон.

Пъхна банкнота от десет хиляди лири под празната бутилка от минерална вода, изправи се и тръгна да търси телефон. Трябваше му известно време, за да разбере как да го използва. Връзката бе удивително чиста. Но чу само собствения си глас: „Здрасти, свързахте се с Кейли и Дан. В момента не можем да отговорим…“.

В Рим тъкмо минаваше полунощ, което означаваше шест следобед във Вашингтон — не можеше да знае къде е Кейли. На работа. В метрото. По стълбището на блока. Потърси я в службата й и отново му отговори телефонен секретар. Ала този път беше нейният и гласът й го изпълни с копнеж. Понечи да остави съобщение, да каже, че е загазил, че здраво е загазил, но трудно можеше да й обясни. Може би трябваше да я посъветва няколко дни да нощува при приятелката си Мишел или при Магда…

По не. С такова съобщение нищо нямаше да постигне. Само щеше да я накара да се страхува… за него. Тя щеше да си остане където е и да чака пак да й се обади. Затова каза: „Здрасти, мила. Съжалявам, че те изпуснах. Тук става нещо шантаво, но… Утре ще се опитам да те намеря. Само не забравяй да… хм… да заключваш вратите“.

А сега? Осъзна, че е препалено уморен, за да разсъждава. Трябваше му хотел. Повечето хотели в района на Пиаца Навона бяха три-четиризвездни, а на него му трябваше нещо по-евтино. Без звезди щеше да е идеално. Най-добре метеорит или полумесец, благодаря!

Скоро се озова на малката оживена Пиаца ди Ротонда, където някакъв дебел американец крещеше с лонгайлъндски акцент:

— Говоря за Пантеона! Имате ли представа какво значи това? — Спътниците му засрамено измърмориха нещо. — Говоря за Юлий шибания Цезар! За римляните! Дето са се мотали по тоги. Можете ли да повярвате? Точно тук, където съм застанал — преди две хиляди години!

На площада имаше пет-шест хотела, един от които беше двузвездният „Абрудзе“ — точно срещу сградата на Пантеона. Дани попълни регистрационния формуляр и по предложение на служителя плати в брой.

— No bagaglio?

Не трябваше да знае италиански, за да го разбере.

— Изгуби се на летището — поясни Дани.

Служителят избели очи и съчувствено се подсмихна. После свали един ключ от таблото зад гърба си и го заведе по стълбището на втория етаж, където отвори вратата на стаичка с висок таван.

— Горещо — отбеляза той, отиде при прозорците и отвори капаците.

Слаб ветрец раздвижи завесите. Италианецът се усмихна и окуражително кимна с глава. После още по-широко се усмихна. Дани беше толкова уморен, че му трябваше известно време да разбере какво иска хотелиерът. Когато се сети, затършува в джобовете си за дребни. Накрая му даде еднодоларова банкнота.