Джон Кейз - Осмият ден

Въпреки късния час и дъжда навсякъде беше отворено, улиците бяха оживени. Кафенетата, баровете и будките за сладолед гъмжаха от народ, по кръстовищата се трупаха хора в очакване да пресекат. Шофьорът веднъж-дваж натисна клаксона, за да предупреди непредпазливите пешеходци, но го правеше съвсем леко и Дани си помисли, че в Рим почти не е чувал клаксон. Вероятно е забранено, реши той. Иначе италианците постоянно щяха да ги надуват.

Доколкото можеше да съди, те не бяха притеснителен народ.

На един ъгъл видя млада двойка да отскача от пътя им. Те се засмяха — мъжът прегръщаше жената през рамо. Тя вдигна фунийка сладолед към устата си, отхапа и на лицето й се изписа наслада. Нещо в нея му напомни за Кейли и сърцето му се сви. Какво правеше в Рим? Всичко, което обичаше, бе във Вашингтон. Защо изобщо беше дошъл?

Шофьорът барабанеше с пръсти по таблото.

— Merda — измърмори той, обърна се и попита нещо.

— Моля? — безпомощно каза Дани.

— No capiche? 21 21 Не разбирате ли? (ит.). — Б.пр. — Италианецът отново насочи вниманието си към пътя и въздъхна. На няколко сантиметра от тях профуча една веспа. Той се пресегна, взе някакво книжле и го запрелиства. Накрая изключи брояча, слезе и отвори задната врата.

— Camminata — каза шофьорът. — Сега върви пеш.

— Какво?

— Недалеч. Злополука.

Дани разбра какво иска да каже. Всички автомобили бяха спрели. Той слезе, плати и прибави две хиляди лири бакшиш.

— Накъде? — попита Дани и се озърна наоколо.

Шофьорът отново въздъхна и посочи.

— A destra, sinistra, a destra. 22 22 Надясно, наляво, надясно (ит.). — Б.пр.

Дани кимна с глава. Италианецът окуражително му се усмихна и го потупа по рамото.

— Чао! — каза той и се вмъкна зад волана.

Дани последва упътването му. Завоите го отведоха навътре в работнически квартал, където изглежда бе станало уличното задръстване. Хората се надигаха на пръсти до колите си и проточваха шии, за да видят какво става.

Дани продължи да върви, докато видя табела, поставена на втория етаж на една ъглова сграда: ВИА ДЕЛА СКРОФА. Улицата беше голяма, от двете страни имаше магазини, ала не бе права като във Вашингтон и Ню Йорк. На следващата пряка тя рязко завиваше наляво.

Един среброкос мъж попита нещо Дани, който безпомощно сви рамене. Мина покрай художествена галерия, обущарница, витрина на антикварна книжарница. После зави на ъгъла и видя причината за задръстването. Стените на старите сгради бяха осветени от мигащата светлина на червено-сини полицейски лампи, които се отразяваха в мокрия паваж. Зяпачи се притискаха към несигурна стена от раирани бариери на улицата. Хората наоколо се опитваха да видят какво става.

— Аластеър? — разнесе се женски глас със звучен английски акцент. — Катастрофа ли е станала?

— Не знам, писенце. Не мога да видя.

Стомахът на Дани се сви, когато се озърна назад към стената на антикварната книжарница. Видя, че номерът е близък до този на Инзаги.

Аластеър се обърна към него и му зададе въпрос на италиански.

Дани сви рамене.

— Е? — попита жената.

— И той не знае — отвърна съпругът й.

Тълпата се раздели, за да направи път на поредния полицейски автомобил, който надуваше клаксон и се приближаваше към барикадите. Хората започваха да губят търпение. Наоколо се надигаше пронизителен вой на клаксони.

— Ще ида да поговоря с полицая. Да проверя дали ще можем да минем, или ще ни накарат да заобиколим. Ти най-добре се върни в колата.

— Това ще отнеме цяла вечност — оплака се жената.

— Не се безпокой — успокои я Аластеър и се запровира през тълпата.

Дани не знаеше какво да прави. Обзет от ужас, той установи, че не може да помръдне. Накрая Аластеър се върна и Дани протегна ръка, за да го спре.

— Катастрофа ли има?

Англичанинът погледна американеца с известна изненада, после поклати среброкосата си глава.

— Самоубиец — отвърна той. — Монах. Хвърлил се от Каза Клера. — Забелязал внезапно изписалата се на лицето на Дани мъка, Аластеър я взе за раздразнение. Той се наведе към него и прошепна: — Без да мисли за другите, естествено.

На Дани му се искаше да избяга, ала бариерите го привличаха напред, все по-близо към местопроизшествието. Видя две полицейски коли, линейка и две ченгета, които се опитваха да държат зяпачите на разстояние. Светкавицата на полицейския фотограф проблясваше като мълния.

Дани най-после си проправи път до самата бариера. Облечен в синя риза и тъмен панталон, Инзаги неподвижно лежеше на улицата. Беше проснат настрани с протегната ръка, дясната му длан бе извита в китката. Единият му крак беше свит под другия, сякаш коляното му бе стиснато в менгеме и кракът му беше завъртян на сто и осемдесет градуса. Светкавицата на фотографа продължаваше да проблясва в странно подобие на модно ревю. На студената й светлина Дани видя, че главата на монаха вече не е симетрична. Лявата й страна беше отвратително сплескана и от нея се стичаше течност.