Джон Кейз - Осмият ден

Срещна ги на излизане от града, където тримата пиеха бира край пътя и безуспешно се опитваха да сменят спуканата гума на голфа.

— Опа! — извика единият и размаха крика във въздуха. — Ей, пич! Знаеш ли к’во да праим с тая джаджа?

Дани знаеше как се използва модерният крик. Скоро гумата беше сменена и новите му приятели бяха толкова благодарни, че пъхнаха кутия „Холщайн“ в ръцете му и предложиха да го закарат където поиска — стига той да шофира.

Споразумяха се за Сан Гиминяно, на тридесетина километра оттам — един от най-прочутите градове в района. Неговият хоризонт бе пронизан от смътно зловещи стражеви кули, които на фона на слънцето приличаха на детска рисунка на Долен Манхатън.

Дани остави „момците“ в малък пансион и отиде да потърси такси, което да го закара в Рим. Без успех. Таксиметровите шофьори в Сан Гиминяно един след друг тъжно го поглеждаха или му се изсмиваха в лицето. Пътуването до Рим не било проблем, поясняваха те. А обратният път. Щели да се върнат едва на сутринта. Може би щеше да е в състояние да ги убеди с пачка банкноти, само че той нямаше.

Извади късмет на автогарата, където научи, че след половин час може да вземе автобус до Флоренция. Оттам пък тръгвал друг автобус за Рим. А можел да хване и такси. Той си купи билет, прекоси улицата до едно кафене и си поръча бутилка минерална вода. После извади мобилния телефон и набра номера на Инзаги.

Този път не чака да се включи телефонният секретар. Затвори на третото иззвъняване. Просто нямаше смисъл да оставя същото съобщение. Пък и мобифонът започваше да го безпокои.

Можеха ли да го проследят по него?

Спомни си един репортаж за жена, която била отвлечена. Затворена в автомобилен багажник, тя набрала номера на полицията и оставила връзката отворена. Полицаите започнали да следят номера от един ретранслатор на друг. Скоро разбрали, че жената пътува на юг по шосе 29 или нещо подобно. Накрая преградили пътя и я спасили.

Във вестника пишеше, че ченгетата „локализирали“ обаждането, но това не бе точно. Колата се беше движила в извънградски район и не бе влизала в обхвата на повече от един ретранслатор. В резултат полицаите са успели да определят само в коя „клетка“ се намира и на какво разстояние е от ретранслатора.

Ако похитителите бяха останали в града, където има много ретранслатори, ченгетата щяха да могат да локализират телефона, като засекат времето, за което сигналът стигна до три различни точки. Тогава щяха да са в състояние да определят местонахождението на жената с точност до няколко метра.

Дали Зебек можеше да направи същото? Дани се вторачи в мобифона в ръката си. Навярно не, реши той. Даже милиардерът да имаше връзки с ченгетата или местната телефонна компания, Дани нямаше намерение да поддържа връзката или да стои на едно място. Следователно не би трябвало да има проблем, освен…

Освен ако телефонът не беше по-съвършен от своите американски аналози — което сега му се струваше вероятно. Зебек си бе поставил за цел да е ултрамодерен в почти всичко. Което означаваше, че мобифонът може да е снабден с „подсилена полицейска линия“, Оруелова „система за сигурност“, с каквато трябва да разполагат всички американски мобилни телефони до 2005 г. В новите телефони щяха да са вградени геолокализиращи устройства, които щяха да излъчват сигнал и местонахождението им с точност до петдесет метра.

„Майната му!“ — помисли си Дани. Допи кафето си, хвърли мобилния телефон в първото кошче за боклук и се върна на автогарата. След час беше във Флоренция и след още двадесет минути пътуваше за Рим. Този път седеше отпред и ще не ще трябваше да гледа избраната от шофьора видеокасета.

Филмът бе „Невероятно пътешествие“ на Дисни и започна веднага щом потеглиха.

Дани мрачно гледаше как двете изгубени кучета и тяхната предвзета приятелка котката обикалят опасния свят, за да намерят стопаните си. Симпатичните космати топки в продължение на повече от два часа преодоляваха различни препятствия и през цялото време говореха на италиански.

Дани знаеше, че филмът е предназначен за деца на предучилищна възраст, но фабулата го увлече. Може би се дължеше на факта, че също като него скитащите животинчета са в опасност и отчаяно копнеят да се завърнат у дома. Или може би не беше толкова елементарно, колкото изглеждаше — пригоден за домашни любимци преразказ на „Одисея“. Поне така се надяваше, тъй като иначе трябваше да признае, че притежава емоционалната зрелост на петгодишно дете.