Джон Кейз - Осмият ден

— Не се безпокойте — каза милиардерът. — Довечера се прибирам в Рим и ще можем да поговорим. Тези мобилни телефони… крият рискове.

Дани можеше само безпомощно да слуша разговора. Гласът на Зебек до такава степен имитираше неговия, че сякаш му бяха откраднали душата.

— Напълно сте прав за телефона — съгласи се монахът. — Не се сетих. Кога ще пристигнете?

— В девет-десет — продължи Зебек с гласа на Дани. — Може ли да се срещнем у вас? Още не съм си направил резервация.

— Естествено, но не е толкова просто да стигнете дотук — отвърна Инзаги. — Имате ли химикалка?

Дани вече не можеше да издържа. Трябваше да го предупреди. Но телохранителят явно бе усетил намерението му, защото пръстите му се стегнаха на рамото на Дани. Той се наведе, вдигна едната дунапренова слушалка и прошепна:

— Не.

Дани се отпусна на стола, докато Зебек повтаряше упътванията на Инзаги към апартамента му в Каза Клера. Двамата се сбогуваха и връзката прекъсна. Зебек насочи мътните си очи към американеца и се усмихна.

— И сега? — попита Дани. Никога не се беше чувствал толкова далеч от дома.

Милиардерът поклати глава по начин, който предполагаше колкото несигурност, толкова и съжаление. После опря бастуна си в пода и се изправи на крака.

— Какво ще правя с теб ли, Дани? Проблемът с твоето премахване е много сериозен, знаеш ли?

Американецът се намръщи. Само за един ден се бе превърнал от златно момче в радиоактивен отпадък. „Колко бързо забравят…“

Зебек се престори, че обмисля проблема, като се разхождаше напред-назад край етажерките.

— От една страна, предполагам, че бихме могли да ти строшим врата и да кажем, че си паднал…

Дани не вярваше на ушите си.

— Това не е ли малко прекалено сурово — искам да кажа, само защото съм копирал файловете?

Зебек се подсмихна.

— Не се шегувам — продължи Дани. — Сам го казахте: аз нямам представа какво става. А вие се чудите дали да ме убиете! Само си искам парите. Какво става?

Зебек махна с ръка.

— Нямам време да се задълбочавам. Затова ще ти отговоря така: ти се прецака — и точка.

Дани дълбоко си пое дъх и се наведе напред.

— Навън има много хора — промълви той и с ужас установи, че гласът му звучи невероятно пискливо. Хрумна му, че може би трябва да се нахвърли срещу Зебек, да го събори, да вдигне врява, да се развика.

— От друга страна, това няма да е много забавно. — Зебек вдигна пръст, сякаш за да подчертае думите си. Внезапно на устните му се появи широка усмивка и той престана да се разхожда. — Знаеш ли какво?

Дани поклати глава с напрегнати мускули. Ако Зебек вдигнеше очи — ако насочеше погледа си към телохранителя — Дани щеше да се стрелне напред като куршум.

— Свободен си — реши Зебек. — Така ще е по-забавно. Като надбягването с Бруко, истинско състезание.

Американецът запремигва.

— Какво?

— Давам ти пет минути. После можем да те преследваме.

Дани погледна мутрата зад гърба си, после пак се обърна към Зебек.

— Вие сте луд. Сериозно: за връзване сте. Прав ли съм?

Зебек кимна.

— Възможно е. — Погледна си часовника. — Четири и половина минути. — Вдигна очи и наклони глава. — Още ли си тук? — изненадано се подсмихна той.

Дани скочи от стола с тиха ругатня и се запъти към вратата. Почти очакваше да го спрат и беше готов да замахне срещу онзи, който се опиташе.

— Ще гледам от балкона! — извика Зебек.

Дани изхвърча в коридора, провря се покрай група натовски генерали, затича се към стълбището и запрескача по две стъпала наведнъж. Веселието беше в разгара си, във въздуха кънтяха смях и музика, разговори и глъч на стотици забавляващи се хора. Но не и той. Стигна до двора и спря за миг пред вратата, където един от охраната тихо разговаряше по мобилния си телефон. Накрая италианецът отвори вратата и почтително кимна с глава.

— Чао.

Дани се втурна по алеята на десетина метра от импровизираната ограда от червено-бели бариери. Зад тях имаше петдесетина хиляди италианци и туристи, които се блъскаха рамо до рамо. Шумотевицата бе оглушителна, слънцето прежуряше. Един полицай се хвърли към него, хвана го за ръка и с драматично жестикулиране го поведе към тълпата. Дани се провря между барикадите и се сля със зяпачите с надеждата, че ще стане невидим.

Инстинктът му подсказваше да бяга колкото може по-далеч от Зебек. Ала навалицата беше толкова гъста, че дори придвижването представляваше проблем. Можеше просто да си проправя път с усилие, все едно се опитва да се измъкне от плаващи пясъци.