Джон Кейз - Осмият ден

— Scusi, scusi…

Изведнъж тълпата се раздвижи и той бе понесен от човешкото течение, без да е в състояние да контролира посоката си, също като листо в река. Превърна се в част от навалицата и можеше само да се държи на крака.

Никога не беше попадал сред такава тълпа — даже на Таймс скуеър в новогодишна нощ. Площадът бе по-претъпкан, отколкото на рок концерт или метрото в пиков час. Нещо като огромна кошара — жега, шум, остра миризма на пот, чесън и конски лайна. В съчетание с кипящия във вените му адреналин обстановката го накара да се задъха. Нечий лакът го сръга в ребрата, тока на колан се заби в гърба му. Постоянно имаше някакви движения, невидими сили носеха човешките вълни. Агитките на контрадите се хващаха за ръце в безпомощен опит да останат заедно, докато се тътреха насам-натам, смееха се и се кикотеха. Във въздуха се вееха знамена. Отекваха песни. Някъде някой биеше барабан, а вдясно се провеждаше някаква церемония. Прозвучаха фанфари и тълпата одобрително изрева. Дани се повдигна на пръсти и видя, че през аркадата довеждат дванадесет коня.

„Дотук добре“ — помисли си той. Беше игла в копа сено и щеше да е цяло чудо, ако мутрите на Зебек го открият. Остави се тълпата да го носи, докато стигна до сърцето на Кампо. Това бе окото на бурята, сравнително спокойно място, където хората седяха по турски на плочника, изтощени от жегата, шумотевицата и дългото чакане на надбягването.

Естествено, това беше най-лошото място за гледане. Макар и висок един и осемдесет и пет, Дани трябваше да проточи шия, за да огледа навалицата. По-ниските виждаха само чуждите тилове, освен някои деца и момичета, седнали на раменете на бащите и гаджетата си.

Дани не се интересуваше от състезанието. Той вдигна очи към сградите около площада и откри Зебек. Милиардерът стоеше до един паун, гледаше право към него с театрален бинокъл и спокойно разговаряше по мобилен телефон.

Погледите им се срещнаха (Зебек беше свалил бинокъла) и Дани смаяно осъзна, че площадът е клопка, смъртоносен капан, всичките изходи на който бяха затворени и нямаше нищо по-лесно от това да умре вътре. Зебек го следеше от момента на излизането му от двореца и убийството му беше неизбежно. Сред барабаните и песните, крясъците и смеха малцина щяха да забележат свличащия се на земята американец с нож в гърба.

Когато видя милиардера, Дани изведнъж разбра за какво му е мобилният телефон. Следеше го от разстояние и насочваше мутрите, които бе пратил да го убият.

Петте минути преднина отдавна бяха изтекли (ако Зебек изобщо беше говорил сериозно) и Дани се чувстваше напълно безпомощен. Той отчаяно се огледа и напразно затърси човека, който го преследваше, после наведе глава и се запромъква навътре в навалицата. Отекна топовен изстрел. Дванадесетте коня препуснаха от аркадата като пъстра вълна, тълпата изрева и площадът се превърна в трамплин, на който хиляди хора подскачаха на място. Яхнала гаджето си, наблизо една блондинка размахваше юмрук и крещеше „Oca! Oca! Oca!“ 15 15 Гъска (ит.). — Б.пр. , забила пети в ребрата му.

Като се движеше приклекнал, Дани тръгна наляво към най-отдалечения от Палацо ди Павоне портал. С малко късмет все още можеше да се скрие. Мисълта, че някой може би го следи в това многолюдно гъмжило беше смешна — поне така му се струваше, докато не видя нещо, от което се вцепени.

На няколко метра от него му намигна паунско перо, изпъкващо на фона на черна фланелка. Той вдигна очи и срещна погледа на Гаетано. Още една крачка и щеше да се озове право в ръцете му. Двамата дълго останаха неподвижни сред обезумялата тълпа. Мутрата на Зебек държеше мобифон в лявата ръка и лост в дясната.

Футболният инстинкт спаси Дани. Без да се замисля, той наведе дясното си рамо, направи лъжливо движение и се метна наляво. Гаетано се придвижи в същата посока, но по друг път, замахвайки нагоре с такава сила, че ако беше улучил, червата на Дани щяха да лежат на земята.

Дани намери пролука и се втурна сред тълпата, навел глава под равнището на раменете си, невидим от балконите около площада. Зяпачите вече съвсем се бяха побъркали и ревът ехтеше още по-пронизително, докато конете галопираха към финала под ударите на камшиците. После всичко свърши също толкова бързо, колкото бе започнало. Множеството затаи дъх и се отпусна. Ревът стихна в разочарован шепот, който отстъпи мястото си на женски писъци и хор от гневни викове.

„Улучил е някого — помисли си Дани. — Когато замахна към мен, трябва да е улучил някого.“