Джон Кейз - Осмият ден

— E Pavone — съобщи един мъж. — Pavone vince. 16 16 Победи Павоне (ит.). — Б.пр.

Женските крясъци станаха още по-истерични.

Дани се насочи към портата. Надяваше се Зебек да го е изгубил от поглед, но нямаше как да е сигурен. И повече не можеше да се движи приклекнал. Зяпачите бяха в хватката на собствените си центробежни сили и се изсипваха през шестте изхода на площада. Подобно на всички останали, Дани напредваше едва-едва със съвсем малки крачки.

На двадесетина метра пред него се извиси древна арка. Беше сигурен, че щом стигне до нея, ще е в безопасност. Ако не друго, поне щеше да може да тича. После по-скоро усети, отколкото видя смут от лявата си страна, обърна се и зърна Гаетано да се провира през тълпата в отчаян опит да настигне жертвата си.

По дирите на убиеца се вдигаше хор от протести, превърнали се в смаяни викове, когато Гаетано сграбчи една жена за лицето и я блъсна настрани от пътя си. Някакъв мъж, който можеше да й е съпруг, гневно реагира и след миг се свлече на колене с разбит нос. Пищяха деца, тълпата панически се олюляваше. Една тъмнокоса жена с грижливо изписани вежди захленчи от страх.

Дани знаеше как се чувства жената. Само на три метра от изхода тълпата можеше да се хвърли в паническо бягство и щеше да се превърне в смъртоносна лавина. Неволно затаил дъх, Дани се приготвяше за това, когато земята сякаш се наклони. В следващия момент множеството се придвижи напред и той изхвърча през арката като тапа на шампанско.

Това беше италиански вариант на Големия взрив — хората експлодираха от Кампо във всички посоки и разстоянието помежду им растеше като разстоянието между звезди. Тътренето на Дани се превърна в подтичване, подтичването — в бяг. Пое по пътя на най-малкото съпротивление и спринтира по древна улица, украсена със знамена. Наляво, надясно, наляво, по друга галерия, през аркада — тича, докато остана без сили. Накрая въздухът и адреналинът му се изчерпаха и той се облегна на една витрина. Нямаше представа къде се намира, освен че се е спускал надолу от Кампо.

Иззад ъгъла се появи тъмнокоса жена с лилава пола, която водеше за ръка момиченце в гащеризон. Видяла задъхания Дани, тя го помисли за пиян и прекоси на отсрещния тротоар, а детето се притисна към полата на майка си и се загърна в лилавите й гънки.

Десетина мъже седяха в кафене оттатък улицата и гледаха надбягването по телевизията. Когато се поуспокои, Дани продължи надолу по склона и се опита да определи къде се е озовал, накъде трябва да тръгне и какво да направи. „Първо… да се обадя на Инзаги.“ Пазеше телефонния му номер на лист хартия в портфейла си и мобифонът на Зебек все още беше у него.

Знаеше, че милиардерът може да подслушва разговорите му, ала сега това нямаше значение. Зебек и без това се опитваше да ги убие, така че спокойно можеше да се обади на Инзаги.

Телефонът иззвъня четири пъти, след което се включи телефонен секретар. Дани изчака сигнала и остави съобщение: „Забравете за срещата. Трябва да бягате. Той знае за файловете. Проверявайте телефонния си секретар. Ще ви се обаждам през два часа“. Или нещо подобно, но изречено повелително.

После: трябваше да вземе сака си от хотела. Там бяха билетите и всичко останало, освен паспорта му. Той беше у него. После щеше да вземе такси до друг град, където Зебек нямаше да го търси. След това влака за Рим, хотел и самолет на другата сутрин. Щом се прибереше в Щатите, щеше да се оправи. Да прегледа файловете на Терио. Да се свърже с ФБР. „Каквото се налага.“

Но първо сака. Не можеше да се върне в хотела. Зебек почти със сигурност го бе поставил под наблюдение. Можеше обаче да се обади и да помоли портиера да му прати такси с багажа.

Той се отби в едно кафене на странична уличка в контрадата на Дракона, поръча си двойно еспресо и потърси картичката на хотела в портфейла си. Откри я и попита бармана дали може да използва телефона. После набра номера на „Скачапенсиери“ и поиска да разговаря с портиера.

— Надявах се, че ще можете да ми пратите такси — каза Дани.

— Както желаете, синьоре…

— Ще ми трябва сакът ми. На рецепцията е.

Портиерът се засмя.

— Струва ми се, че е станало объркване! Хората на синьоре Зебек взеха багажа ви преди няколко минути. Но няма нищо, те още са тук. Чакат ви отвън. Мисля, че няма да ви трябва такси. Искате ли да поговорите с някого от тях?

Осигури си превоз с трима британци от Ливърпул, работници във фабрика за бонбони, които бяха „на почивка“ и също като него нямаха къде да пренощуват в Сиена. Но имаха кола — взет под наем фолксваген „Голф“ — и бяха прекалено пияни, за да шофират.