Джон Кейз - Осмият ден

Такава щеше да е теорията на Иън.

Иън беше безпощаден към пристрастието на Дани към масовата култура. „Едно е да си «отворен», а съвсем друго — да си боклукчийска кофа с отворен капак“ — веднъж бе отбелязал той.

Докато Кейли намираше тази страна на Дани за очарователна. Той с удоволствие слушаше Верди в Кенеди Сентър, но също толкова обичаше да ходи на концерт, да речем, на „Сървайвър“.

Кейли. Мисълта за нея му напомни за Паулина, а Паулина му напомни за сегашния му проблем — тук, там и навсякъде. От устните му се изтръгна тих стон, който накара жената до него да кимне и да се усмихне.

— Si, e cosi triste 17 17 Да, тъжно е (ит.). — Б.пр. — прошепна тя.

Очите й бяха мокри, забеляза Дани. И което бе по-лошо, неговите също.

Докато автобусът се носеше в здрача, той се вторачи в отражението си в прозореца и започна да се пазари с Бог. Това бяха сложни сделки, които обвързваха брака и верността с избавлението му. Не че вярваше в Бог. Не много. Но пък — не че не вярваше. Някаква неизменна католическа същност трябва да се беше съхранила от детството му, защото си мислеше, че ако успее да спаси Инзаги, това би трябвало да означава нещо. В края на краищата, човекът бе монах.

Представи си лицето на Зебек, вперил в него тъмните си очи, размахващ бастуна си във въздуха: „Знаете ли, Даниъл, преди да се ебавате с някого, трябва да се замисляте кого можете да разсърдите“. Спомни си за гробницата на Крис Терио, за разпнатия в пустинята Джейсън Пател, за изпепеления дом на професора. Явно Зебек отстраняваше всеки, който се изпречеше на пътя му.

Замисли се за онова, което беше казал по телефона милиардерът. Той бе отговорил на Инзаги, че ще е в Рим към девет-десет — час-два преди да пристигне самият Дани. Зебек знаеше, че Дани слуша разговора, следователно трябваше да е наясно и че ще се опита да предупреди монаха. Или щеше да му се обади, или да отиде в апартамента му.

Хрумна му, че тъкмо на това разчита Зебек — резервен план, в случай че Дани избяга от мутрите му на Кампо. Начин да убие два заека с един изстрел. Дани обаче нямаше да го допусне. Когато отидеше при Инзаги, щеше да вдигне врява — да задейства противопожарните аларми, да повика ченгетата, както дойде. Но щеше да предупреди монаха. По един или друг начин.

Като Шадоу.

На хипнотизиращия син екран пред него кучето Шадоу даваше всичко от себе си. Той и неговите приятели попаднаха в капан на една гара, едва избегнаха колелата на минаващ товарен влак и накрая пропаднаха през прогнили дъски в дълбока яма. Котката и по-младото куче успяха да се покатерят по хлъзгавите й стени, но Шадоу бе прекалено стар и изнемощял. „Скачай, Шадоу! Скачай!“ — умоляваше го котката Саси.

— Не мога да повярвам, че гледам този филм — измърмори под нос Дани. — Опитват се да ме очистят, а аз лея сълзи, защото някакъв помияр пропаднал в дупка.

Като говореше с уморен от живота баритон, Шадоу нареди на другите две животни „continuare senza de mi“ 18 18 Продължавайте без мен (ит.). — Б.пр. . Дани разбираше какво казва старото куче и знаеше, че Дисни няма да допусне този симпатичен герой да умре в някаква промишлена яма. Въпреки това, когато автобусът най-после спря на автогарата в Рим и Шадоу изневиделица се хвърли в обятията на младия си стопанин, сърцето на Дани бясно се блъскаше в гърдите му.

— Пристигнахме! — обяви кондукторът. Автоматичната врата се отвори и изплю пътниците в горещата римска нощ. Бетонният перон гъмжеше от хора, които чакаха приятели и роднини, докато пътниците си пробиваха път към автобусите. Пристигащите се тълпяха около униформени мъже, които вадеха багажите им от товарните отделения. По аудиоуредбата кънтеше нещо непонятно.

Дани последва тълпата през автогарата и излезе на улицата. Хората чакаха таксита на тротоара без какъвто и да е ред. Нямаше опашка. След десет минути безуспешна борба той се хвърли покрай една добре облечена жена в червено, която енергично размаха ръце и гръмогласно протестира, след като Дани се вмъкна на задната седалка на бяло такси. Когато шофьорът му заговори на италиански, той му подаде визитката с адреса на Инзаги.

Шофьорът я погледна, после спусна прозореца си и изруга жената в червено, която бе имала нахалството да удари с длан по калника. След това се подсмихна.

— Andiamo 19 19 Да тръгваме (ит.). — Б.пр. — каза той и таксито се отдалечи от тротоара.

Доколкото Дани можеше да прецени, през центъра на Рим не минаваха магистрали. Пътуването до Виа дела Скрофа отне двадесет минути и включваше също толкова завои. По прозореца затрополиха капки дъжд. Уличната настилка лъсна. Сияеше неонова светлина, също като във филм на Майкъл Ман или в гравюра на Хирошиге 20 20 Андо Хирошиге (1797–1858) — японски художник. — Б.пр. .