Джон Кейз - Осмият ден

Самият Дани бе почти толкова неподвижен, колкото и Инзаги, неспособен да откъсне поглед от локвата кръв около главата му. „Всички ще решат, че е самоубийство“ — помисли си той. Приятелите и семейството на монаха, хората, които го бяха обичали, скръбта им щеше да е съпътствана от угризения, че не са били там, когато е имал нужда от тях.

По калдъръма затрополи носилка на колела, бутана от санитар. Отместиха две бариери, за да го пуснат, след него се появи санитар с чувал. След кратък разговор с цивилен детектив санитарите си сложиха латексови ръкавици и внимателно поставиха трупа на монаха в чувала. После вдигнаха ципа.

Тълпата започна да се разотива. Хората един по един си тръгнаха с въздишка. Зад бариерите Дани видя позната фигура. Едър мъж, който обхождаше с поглед навалицата. Търсеше някого. „Гаетано?“ Не бе сигурен, но беше напълно възможно. Зебек трябва да се бе досетил, че ще отиде там. Странното беше, че не бяха проявили търпението просто да го изчакат в апартамента. А може би тъкмо това бяха сторили и Инзаги ги беше принудил да го убият. Може би…

„Може би трябва да мисля за това някъде другаде“ — каза си Дани, обърна се и закрачи в обратната посока. Трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, за да не се озърне назад. На няколко пъти спря пред различни витрини, уж за да разгледа стоките, докато всъщност оглеждаше отражението на улицата зад гърба си. Дъждът отслабваше, ръменето се превръщаше в мъгла. После съвсем спря и горещината мигновено изсмука влагата от въздуха.

Не знаеше дали не го следят. По улицата имаше страшно много хора, а и не знаеше кого да търси — Гаетано не беше единствената мутра на Зебек.

Когато зави зад ъгъла, той ускори ход, докато чу странен шум, после мина под една арка и се озова на голям площад. Художникът в него веднага позна къде се намира. В средата на площада се намираше Фонтанът на четирите реки на Бернини — което означаваше, че е на Пиаца Навона.

Макар че бе късно, площадът гъмжеше от хора — истински пазар на открито. Дани подмина група карикатуристи, които рисуваха в края на площада, за да използват светлината на уличните лампи. Имаше маси със сувенири, продаваха се рози, шалчета и бог знае още какво, всичко покрито с найлони. Неколцина тийнейджъри се закачаха с няколко момичета. Един африканец продаваше котки роботи, задвижвани с батерии. Той изглежда изпитваше огромна радост от възможностите на стоката си. Зелените очи на котките светеха и те се клатеха от лапа на лапа, издавайки тенекиено мяучене.

Дани се приближи до фонтана, загреба вода с шепа и наплиска тила си. „Ами сега?“ Погледът му попадна върху гигантската скулптура, осветена с прожектори и заобиколена от ореол вихрещи се комари. „Сега накъде?“

Чувстваше се изгубен — колкото в пространството, толкова и във времето. Преди да види трупа на Инзаги — смачканата му глава и локвата кръв — собствените премеждия му се струваха по-скоро теоретични, отколкото реални. Беше чел за смъртта на Терио, бе видял репортажи за убийството на Пател и беше чул Зебек да казва, че ще убие монаха. Сега обаче всичко бе различно. На земята имаше кръв. Би могъл да бръкне с пръст — по дяволите, можеше да постави цялата си ръка — в раните на монаха.

Видя свободна маса в кафенето оттатък площада, запъти се натам и седна. Наоколо кънтеше смях, звъняха чаши, по недалечната улица с рев профучаваха веспи. Поръча си бира и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Сутринта, помисли си той, или предишната вечер. Не че имаше значение.

На няколко крачки от него жена от Източна Азия обикаляше от маса на маса в опит да изпразни кошницата си с бронзови херувимчета. Под одобрителните дюдюкания на клиентите тя демонстрираше тайната на херувимите: когато ги натиснеше по тила, от пениса им се стрелваше червен лъч. По всяко друго време Дани може би щеше да се развесели от гледката или от мисълта, че всичко това става до шедьовъра на Бернини. Ала цветът на светлината толкова много напомняше онова, което беше видял на паважа на Виа дела Скрофа, че цялата пантомима му се струваше зловеща и противна.

Хрумна му, че навярно трябва да отиде в американското посолство и да помоли за помощ. Но какво щяха да направят в посолството? Просто щяха да го пратят в полицията. А какво можеше да каже на италианските полицаи? Представи си реакцията им. Детективът щеше да посочи очевидното — че Зебек е важна личност. Щеше да скръсти ръце, да вирне глава и да го стрелне със скептичен поглед: „Какви доказателства имате?“.