Джон Кейз - Осмият ден

— Grazie, e buona notte — с почтително кимване каза мъжът и излезе.

Най-после останал сам, Дани седна на леглото, отпусна се по гръб и затвори очи. През прозорците долетя сладостна мелодия на саксофон. Ромолеше фонтан. Носеха се гласове на италиански, френски и английски сред взривове смях. Какво свиреше саксофонът? Не си спомняше името на песента, после се сети. „Моята странна любов“.

Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

Не помнеше и кога е заспал, но пък кой си спомня? Както си лежеше…

Усети слънчевите лъчи по лицето си и чу първите звуци на нещо, което скоро се превърна в индустриална симфония от боклукчийски камиони и мотопеди. Той отвори очи и си погледна часовника — минаваше шест сутринта.

Трябва да поспя още малко, помисли си Дани. Но не. Искаше да разговаря с Кейли и колкото по-рано се обадеше, толкова по-добре. Между Вашингтон и Рим имаше шестчасова разлика във времето, което означаваше, че в Щатите минава полунощ — следователно тя щеше да си е вкъщи.

В стаята му нямаше телефон, затова се облече и отиде да потърси. Кейли вдигна на второто иззвъняване — гласът й бе сънен и малко мрачен. Колебливото „Ало?“ накара сърцето му да се свие и за миг си помисли дали още на мига да не й направи предложение, ала се отказа. Предложение не се правеше по телефона.

— Ей, мила… — Връзката беше толкова чиста, че когато тя не отговори, тишината бе пълна. — Хмм, Кейли?

— Майната ти. — И затвори.

За миг си помисли, че е сбъркал номера. Но само така му се искаше. Естествено, че бе тя. „Лошо — каза си Дани. — И в момента само това ми липсваше.“

Повторно набра. Този път се включи телефонният им секретар, което можеше да означава две неща. Кейли или разговаряше с някой друг (едва ли), или слушалката беше вдигната (най-вероятно). Когато чу сигнала, той каза:

— Виж, Кейли, нещо съм загазил, затова… — „Затова какво?“ — Намирам се в хотел „Абрудзе“ в Рим. Обади ми се. — Дани извади картичката на хотела от джоба си и продиктува номера.

После остана там почти цяла минута, като си мислеше за гласа й. Гневен, наскърбен, гневен — по-скоро едното, отколкото другото, но не можеше да определи кое. Не и само от две думи. Това го озадачаваше. Нещо повече: вбесяваше го. Имаше си достатъчно тревоги и без Кейли да му се цупи, че не й се е обаждал всяка вечер. Какво й ставаше?

Въпреки че в Щатите беше късно и знаеше, че хората спят, не искаше да чака до следобед. Затова се обади на Престън, който отсъстваше, и на Джейк, който бе там. За нещастие се беше надрусал и освен това не бе виждал Кейли от изложбата в „Питръс“.

— Откъде се обаждаш?

— От Рим.

Пауза.

— В Италия ли?

— Да.

Кратко мълчание.

— Какво правиш в Италия? На… почивка ли си?

— Не. В командировка. Макар че през повечето време гледам да не ме очистят.

Джейк се засмя.

— Аре бе, пич! Голям детектив се извъди!

— Говоря сериозно!

— Естествено, че говориш сериозно. Все си вреш носа, дето не ти е работа. Като самолетоносач, обаче… — Той се замисли за миг. — По-малък.

— Какво пушиш? — попита Дани.

— Ти какво мислиш, че пуша? — отвърна Джейк. — Аз съм художник.

След минута-две подобни глупости Дани поиска телефонния номер на Мишел Пероф. Тя беше най-добрата приятелка на Кейли и бяха излизали заедно няколко пъти. Ако някой знаеше какво става с Кейли, това бе Мишел.

Така се и оказа.

— Невероятен си — рече му тя, когато се свърза с нея.

— Нима? — Не му звучеше много като комплимент.

— Как може да си такова лайно! Как можа?

— Какво как съм могъл?

— Да й пратиш онова нещо.

— Какво нещо?

— Онзи… атачмънт.

Нямаше представа за какво говори Мишел.

— Какъв атачмънт?

— Видеоклипа — в твоя имейл.

Дани разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. После дълбоко си пое дъх и въздъхна.

— Виж, Мишел…

— Трябва да си се побъркал!

— Нищо не съм й пращал — каза Дани. — Дори нямам компютър. Какъв видеоклип?

— Ти си знаеш.

Започваше да го дразни.

— Не, Мишел, наистина не знам. Тъкмо затова те питам. Какви ги говориш?

— Говоря за теб и малката ти приятелка.

— За малката ми приятелка ли? Каква приятелка?

— Откъде да знам? Тя е твоя приятелка! Какво ти става, хвалиш се с подвизите си ли, що ли?

Не знаеше какво да отговори.

— Да не си мислеше, че така ще накараш Кейли да ревнува?…

— Не…

— Защото не те ревнува. Просто… ти вече не съществуваш за нея. Между другото, много ли беше пиян?

— Не знам — призна Дани. — Искам да кажа, не съм сигурен за какво говорим.