Джон Кейз - Осмият ден

Дани влезе под сянката на тентата на едно кафене. Мъжете бяха спрели на тротоара и се озъртаха. После единият си свали очилата. Въпреки разстоянието, Дани позна Веждата, един от телохранителите в „Адмиралс клъб“, които бяха яли фъстъци в мед, докато той бе разговарял с „Белцер“. Човекът с асиметрично лице и с белег, раздвояващ едната вежда.

Но как го бяха открили? Откъде бяха разбрали? Дали го бяха проследили предишната нощ от Каза Клера, когато беше отишъл да предупреди Инзаги? Може би. Ала в такъв случай защо не го бяха хванали още там?

Той се обърна и се отдалечи. Всичките му инстинкти му подсказваха да тича, но това щеше да привлече вниманието и можеха да го убият. Затова продължи да върви, да мести крак пред крак, без да обръща внимание къде отива — стига да стигне там невредим.

Едва когато прекоси Тибър, започна да се отпуска и да се чуди дали не му се е привидяло. Влезе в едно заведение на Виа дела Ренела, поръча си кампари със сода и се обади в „Абрудзе“ от телефона на бара. Когато служителят отговори, Дани попита дали има някакви съобщения.

— Si, синьоре Крей! Търсиха ви двама господа.

— В хотела ли?

— Поискаха да ви почакат във вашата стая, но това… — Пауза. — Не мога да го допусна.

— Значи са…

— Навън. Струва ми се, че пият кафе.

Дани затвори, допи коктейла си и подхвърли няколко хиляди лири на бара. После излезе на улицата. Как го бяха открили? Не може да са обиколили всички римски хотели, за да питат дали е отседнал там. И все пак го бяха намерили. Но как? Не беше правил резервация. И бе платил в брой, а не с кредитна карта. Тогава какво оставаше?

Разговорът му с Кейли. Само че за да получат данни като тези за телефона на Терио, които му бе пратил брокерът на информационни услуги, имаше срок — най-малко четиридесет и осем часа.

Трябваше му известно време, за да се сети — бяха хакнали телефонния секретар.

Самият Дани не го бе правил, но знаеше достатъчно за тези неща, за да е наясно, че е възможно. Повечето телефонни секретари и фирми за гласова поща работеха по един и същи начин. За да си прослушаш съобщенията от друг телефон, набираш номера и след като прозвучи сигналът за запис, натискаш някой клавиш — обикновено звездичка или знак за лири стерлинги. После въвеждаш кода за достъп, който се състои от две до четири цифри в зависимост от услугата и техниката. Хората често използваха предварително заложения номер (като 1234), който се помнеше лесно. И естествено, лесно можеше да се предположи. Не че трябваше да си правиш този труд. За петдесет кинта всеки може да си купи съответната програма от интернет, която да пресее всички възможности.

С други думи, той ги беше улеснил. Какви бяха думите му? Точните му думи? „Намирам се в хотел «Абрудзе» в Рим. Обади ми се.“ Даже беше оставил номера.

„Върха, Шерлок!“

Трябваше да бяга. Защото колкото и да бе тъпо да остави такова съобщение, щеше да направи още по-голяма грешка, ако допусне, че е разбрал как действа Зебек, че знае как са го открили мутрите. Навярно беше прав, но в противен случай пак щяха да го намерят. И имаше предчувствието, че тогава ще трябва да се сбогува с живота.

Затова се сбогува с Рим.

Напускането на града не беше най-трудното решение, което бе взимал. Само трябваше да избере между Истанбул и Осло — и Истанбул му се стори по-логичната възможност. В Норвегия щеше да е по-прохладно, но Терио беше работил в Турция, затова и Дани потегли натам.

Самолетът кацна тъкмо по време на кървавочервения залез. Когато мина през турската митница, Дани усети, че напрежението постепенно напуска тялото му, и облекчено въздъхна.

Международното летище „Кемал Ататюрк“ бе чисто, модерно и действаше. Дани изтегли двеста долара от един банкомат и с удивление ги размени за близо четвърт милиард турски лири. Той разгледа парите и видя, че чисто новите банкноти се различават само по цвят. Докато ги зяпаше, му хрумна, че ако не запомни боите, ще трябва да брои нулите всеки път, когато плаща за нещо.

Пред терминала чакаше опашка от таксита и Дани се приближи до прозореца на първото, което видя.

— Колко ще струва до Джанкуртаран? — назова той квартала, за който бе прочел в самолета. Наблизо се намираше Синята джамия, както и „Света София“ — една от най-старите и величествени черкви на християнския свят. Пък и това беше туристическият район. Можеше да се слее с туристите.

— Десет милиона — отвърна шофьорът.

Дани се засмя.