Джон Кейз - Осмият ден

— Здрасти! — със силен немски акцент го поздрави тя. — Аз съм Верушка.

— Дани — успя да изфъфли той.

— Знам. — Момичето се облегна на него, обви ръката му със своята и каза: — Трябва да се грижа за теб.

Какво можеше да отговори?

— Страхотно. — Двамата се качиха по каменно стълбище и се запътиха по посока на смеха. „Познавам я, но… откъде? — мислеше си Дани. — Би трябвало да я запомня. Забравя ли се такава жена?“ Беше царствено красива. Когато стигнаха горе, той се обърна към нея. — Откъде те познавам?

Вероника се изкиска.

— Не знам.

И тогава се сети: тя беше едно от момичетата от каталога на „Виктория Сикрет“. Кейли всеки месец го получаваше и Верушка се явяваше на всяка втора страница.

След секунди бяха сред най-космополитното парти в Европа. Скандинавска певица седеше пред масивен черен „Стайнуей“ и пееше „Кога напусна рая?“ със сладостно жалостив глас, докато генерали от НАТО и шейхове в бели одежди разговаряха с русокоси мъж и жена, които според Верушка били наследници на немско промишлено богатство. Дани позна неколцина звезди от списанията и телевизията, Верушка му посочи други. Имаше банкери и бизнесмени, писатели и политици. Тя стисна ръката му и кимна към млад мъж, който седеше сам и четеше комикс.

— Ривалдо — прошепна момичето.

Верушка грабна чаша шампанско от подноса на минаващия покрай тях келнер, хвана Дани за ръка и го поведе към балкона, откъдето се откриваше изглед към пулсиращия Кампо. Под тях маршируваха деца барабанчици в средновековни костюми, а други развяваха знамена.

— Къде са конете? — попита той.

Спътничката му се изкиска.

— На черква — отвърна тя. — Благославят ги. — Забелязала съмнението му, тя се притисна към него и се засмя. — Наистина!

— Водят ги на черква, така ли?

— На капела — всяка контрада си има капела. После ги довеждат тук и ги нареждат пред старта. — Момичето посочи надясно. — Ей там е. Водят ги само няколко минути преди надбягването и после затварят Кампо, докато свърши. — Верушка отпи глътка шампанско. — Ако залагаш, трябва да избереш коня на Павоне.

— Има ли много залагания?

Тя изхълца, изкиска се и тържествено кимна.

— Оооо, да.

Дани се усмихна и продължи да води небрежен разговор, но всъщност не му харесваше. Всички на партито изглежда бяха богати и известни — освен него. И все пак беше там, подръка с тази царица на бельото, и се наслаждаваше на палиото. „Какво не е наред в тази картина? — зачуди се той. И веднага си отговори: — Не си в своя отбор, малкия. Отдавна не си в своя отбор.“

Не че не беше привлекателен. Жените го харесваха — беше млад, чист и някак симетричен. Освен това бе добър слушател и танцьор. Справяше се добре. Но съвсем доскоро хубавиците не му се лепяха като мухи на мед. Това може би се случваше на Брад Пит и Джордж Клуни, но не и на Дани Крей. Освен… напоследък. Което предполагаше две възможности: или изведнъж бе станал най-желаният ерген в света, или Белцер наистина адски много искаше да го привлече.

— Е, къде е нашият приятел? — попита той.

Верушка озадачено го погледна.

— Белцер — подсказа й Дани.

Изражението й не се промени.

— Адвокатът на Зебек? — припомни й американецът.

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че нашият домакин има много адвокати. Но едва ли идват на купоните.

Тъкмо се канеше да я попита какво иска да каже, когато един от охраната — културист, ако се съдеше по вида му — го докосна по рамото.

— Scusi, синьоре Зебек иска да ви види.

С безпомощно свиване на рамене по посока на спътничката си Дани последва културиста нагоре по мраморно стълбище. По дълъг коридор стигнаха до сумрачна библиотека, където го чакаше Белцер, седнал на кожен фотьойл зад богато орнаментирано бюро. На стената зад него висеше ескиз за „Одирането на Марсий“, осветена с един-единствен лъч. Дани реши, че скицата е оригинална — една от последните творби на Тициан. Белцер му посочи стол и той седна.

— Значи сме само двамата, така ли?

Адвокатът кимна с глава.

На лицето на Дани се изписа разочарование.

— Никога не съм се запознавал с милиардер. Надявах се да се срещна с господин Зебек.

Белцер сви устни в иронична усмивка.

— Напротив, познавате.

Трябваше му малко време, за да се досети. Дани плахо — защото още не беше сигурен — погледна през рамо. Видя мускулестия охранител да стои до вратата. Никой друг. Само Белцер и културиста. И тогава загря.

— Шегувате се — каза той и се засмя.