Джон Кейз - Осмият ден

Дълго седя така, вторачен в босите си ходила. Слънцето огряваше гърба му и Дани се замисли за предишната вечер. За фреските на Лоренцети, релефите на Донатело, Паулина… за всичко.

— О, господи! — измърмори той, спомняйки си нещо, което му беше казала късно през нощта.

Не че се налагаше. Пред очите му се редяха картини от Сиена: масите на Кампо, забавната, красива Паулина, безбройните блюда, сипещият се от небето синьо-златен искрящ дъжд. Какво му беше казала? „Какво чакаш, Пикасо?…“.

Божичко, чувстваше се отвратително. Седнал на ръба на леглото, той проучи параметрите на махмурлука си. Основата на черепа му болезнено пулсираше, очите напираха да изскочат от орбитите си. И натиск в цялата глава, сякаш мозъкът му беше по-голям от черепа. Общо взето обаче не бе чак толкова зле. Не беше пил много — нямаше сериозно оправдание. Все пак не се чувстваше добре. Бавно се изправи, повлече се към банята, завъртя кранчето, събра шепи и плисна вода в лицето си. Едновременно ахна от студа и въздъхна от облекчение. Когато отвори очи, видя пурпурен отпечатък на огледалото. Целувка.

А на хромираната чаша за четки за зъби — писмо върху лист с герба на хотела, адресирано до „Danielissimo“:

На работа съм в „Системи“ (досада). Връщам се към два, за да те заведа в града. Б. те иска в двореца в два и половина. Мммммм… каква notte di amore! Никога няма да я забравя — нито теб. Любов и целувки (а ти знаеш за къде са предназначени целувките!)

„Господи!“ — помисли си Дани и смачка писмото. Notte di amore.

Опита се да не мисли за това, но не можеше. Докато проверяваше топлината на водата, пред очите му се редяха образи от предишната нощ. Паулина в една или друга поза, вкусът на устните й, меката заобленост на корема й, овалът на гърдите й. И когато влезе под душа, му хрумна, че не е достатъчно да се каже, че е спал с нея. Всъщност се бе въргалял върху нея като куче по морава.

Вдигна лице към душа, остави струите да я отмият от него и махмурлукът му постепенно отслабна. Когато банята се напълни с пара и отново се почувства човек, той излезе от стъклената душкабина и се избърса с хавлия, дебела колкото китката му.

После взе една кърпа и се опита да изтрие отпечатъка от огледалото, ала успя само да го сведе до розово петно. Отказа се, прокара четка през косата си и се облече. Очите му бяха кървясали. Имаше нужда от тъмни очила.

Накрая слезе на терасата, където се опита да даде начална скорост на деня с двойно еспресо, последвано от висока чаша прясно изцеден портокалов сок.

Получи се. Горе-долу.

Наближаваше пладне. Слънцето прежуряше и пронизваше очите му. Служителят на рецепцията му обясни откъде да си купи слънчеви очила и каза на пиколото да му повика такси. Когато Дани понечи да се отдалечи, той му подаде паспорта.

— Grazie.

Таксито го закара в покрайнините на града, където си купи маркови очила. После се върна в хотела. Качи се в стаята да си събере багажа и се поколеба какво да прави с дискетата с файловете на Терио. Вече не му трябваше. Беше приключил работата си при Белцер и файловете бяха възстановени в лаптопа на Инзаги. И все пак изпитваше любопитство. Защо да не им хвърли един поглед, когато се върне в Щатите? Прибра дискетата в сака си и затвори ципа.

Когато слезе във фоайето, той попита портиера за влаковете до Рим. Уви, оказа се, че били нарядко. Сиена била само разклонение на главната линия. По-добре било да вземе автобус.

— Въпросът е, че имам полет в девет и петнайсет.

— Но нали ще останете за палиото? — попита портиерът.

— Разбира се.

— Тогава трудно ще направите връзка. Надбягването започва в четири, така че единствената възможност е в пет и четирийсет и осем до Киузи. Оттам можете да хванете рейс за Рим в седем без петнайсет. Ще стигнете към… — портиерът завъртя ръка в едната посока, после в другата — … към осем или малко по-късно. После такси до летището — още половин час. Не знам… — Изглеждаше едновременно скептичен и разочарован.

Дани кимна.

— Ще е трудно, но имам билет за първа класа, така че…

— По принцип е възможно — отвърна портиерът. — Но няма да е лесно. Може би е най-добре да вземете такси. — Той сбърчи лице. — Макар че в такъв натоварен уикенд едва ли ще успеете.

— И колко ще струва това? — зачуди се Дани и си помисли, че във Вашингтон сумата ще е в хиляди.

— До Рим ли? — Портиерът сви рамене. — Може би двеста долара.

Дани му каза да го уреди, защото ако не успееше за самолета, щеше да се наложи да пренощува в хотел. Портиерът обеща да опита, макар че не можел да гарантира. Господинът трябвало да разбере, че палиото се провежда само два пъти годишно.