Джон Кейз - Осмият ден

През първите тридесетина метра различаваше колоните. Те бяха в редици и Дани плуваше между тях, като внимаваше да вдига колкото може по-малко шум. „Няма изход.“ На всеки десет-двадесет метра се гмурваше под водата и изминаваше колкото може по-голямо разстояние. Накрая стигна до място, където вече не виждаше нищо, и постепенно спря. Краката му откриха дъното и той разбра, че е само на около метър и двадесет дълбочина. Обърна се да погледне към осветената част — която приличаше на някакъв зловещ подземен дворец — и с изненада видя колко много се е отдалечил. Намираше се на двеста метра от Медузите, далеч извън обсега на прожекторите. Там, откъдето идваше, все още имаше суматоха — странна какофония от викове, усилени от акустиката на каменните стени и сводестия таван. Скокът му бе смутил спокойната водна повърхност и отраженията на светлината блещукаха по вълничките, които лениво се плискаха в колоните. А и не само той беше във водата, разбра Дани. Чуваше, че някой гази към него, но далеч наляво.

Зъбите му затракаха и той стисна челюсти. По колоните заиграха лъчи на фенерчета, плъзгаха се по водната повърхност и потъваха в мрака. Покрай него мина риба, докосна крака му и Дани едва не извика.

Не можеше още дълго да стои във водата. Бе прекалено студено. Челюстите му трепереха, тялото му се тресеше. Накрая щеше да замръзне. Издръжливостта му имаше граници.

Ала засега не помръдваше, взираше се и се вслушваше в тъмнината. Врявата зад Медузите възприемаше по-организирана форма. Бяха се появили пазачи, които в момента приканваха туристите да излизат. Освен това го търсеха във водата, като обикаляха галериите с фенерчетата си. Страхуваха се, че се е удавил, някак си разбра Дани.

Рано или късно щяха да го открият. Беше сигурен. И тогава съдбата му щеше да е в ръцете на пазачите на щерната — перспектива, която не го изпълваше със спокойствие. Сигурно щяха да му сложат белезници и да го предадат на полицията — което го устройваше. Само че предаването едва ли щеше да мине гладко. Преследвачите му нямаше да го оставят на мира. Щяха да стоят навън и да го чакат да се появи. И тогава щяха да нападнат. Белезниците още повече щяха да ги улеснят.

Затова заплува към светлината.

С всичките си подводни прожектори Вирът на желанията — по средата между изхода и входа — беше най-светлото място в щерната. Когато се приближи, Дани приклекна във водата зад една колона и се огледа. Пазачите все още бяха наляво, близо до Медузите. Други драма се бяха качили на малка гумена лодка и обикаляха сред колоните, пронизвайки мрака с фенерчетата си.

Повечето туристи бяха излезли. Останалите двадесетина души се отдалечаваха към изхода. Входното стълбище пустееше.

Той заплува към широката платформа при стълбището, където спираха туристическите групи, за да свикнат с мрака. Когато стигна, Дани се покатери отгоре, като вдигна повече шум, отколкото му се искаше. Макар да беше вцепенен от студ, тялото му започна да се отпуска, когато се втурна нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж.

Прескочи лоста на въртележката и изхвърча на улицата, където спря за миг — вир-вода, задъхан, замаян от блясъка на слънцето. После в полезрението му се появи Веждата, застанал на около пет метра наляво. Мутрата оживено разговаряше по мобилния си телефон. Щерната имаше само два изхода. Очевидно Веждата пазеше този, а приятелят му — другия. Здравенякът се обърна и се стъписа от изненада, когато Дани се блъсна в него и го отхвърли пет-шест стъпала назад.

Това бе добър удар, особено за човек, който тежеше най-много седемдесет и два килограма с мокри дрехи (като в момента). Най-малко му се искаше да се бори с някого, който изглеждаше съставен от равни части жили и кости.

Трябваше да се слее с тълпата и знаеше къде може да го направи — в подножието на моста Галата, при фериботите. Свърна по странична уличка, после по друга, без да се насочва конкретно наникъде, освен надолу. От време на време се озърташе през рамо, за да види дали някой не го гони, но не — здравеняците не ги биваше в тичането.

Спомни си една карта, която беше видял в брошурата на Търкиш Еърлайнс. На нея бяха показани маршрутите на фериботите с параболи, свързващи двата бряга на Босфора и Златния рог. От Еминьоню можеше да се стигне до всяка точка на Истанбул и дори до Черно море. Подобно на Ню Йорк, границите на града бяха водите, които миеха бреговете му.

Само след две минути стигна на кея, както винаги обгърнат в дим и глъчка. Достатъчно мокър, за да привлича погледите на минувачите, но вече без да ръси по пътя си вода, Дани се нареди на опашка и си купи билет за първия заминаващ ферибот.