Джон Кейз - Осмият ден

„Юскюдар. Четвърти док. След две минути.“

Бързо отиде при кораба, като веднъж-дваж се обърна в движение, за да провери дали го следят. Ала нямаше никого — или поне той не видя. Само множество турци с къси черни коси и мустаци. Той се качи по трапа, и после по стълбището на горната палуба, и седна на изтъркана чамова седалка с гръб към стената, невидим откъм кея. Изтече минута — секундите се точеха безкрайно бавно. Накрая прозвуча сирена. Кеят затрепери и фериботът се откъсна от брега.

От устните му се изтръгна облекчена въздишка и раменете му се отпуснаха. За момента се намираше в безопасност. Но само за момента. Някак си все го откриваха. Но как?

Не бе използвал кредитни карти, плащаше само в брой. Следователно не го бяха проследили по този начин, дори да можеха. И не го бяха открили веднъж-дваж, а цели три пъти. Първо в „Абрудзе“ в Рим — тогава навярно бяха хакнали телефонния секретар на Кейли. После го бяха спипали в истанбулския пансион „Азиатски бряг“. Но как? Беше се обаждал само веднъж, на Реми Барзан, и (парен каша духа!) не му бе оставил съобщение. Тогава как го бяха намерили този път?

Трябваше да помисли: имаше само две възможности. Може би следят телефона на Барзан. Дали в Турция съществуваше такава опция? Можеше ли просто да набереш даден номер, за да откриеш последния абонат, който се е обаждал? Нямаше представа. Обаче имаше такава вероятност. В тази страна бяха вманиачени на тема модернизация.

Или пък бяха използвали регистрационния формуляр, който бе попълнил в хотела. Местната полиция всяка сутрин събираше формулярите и ги проверяваше за издирвани лица. Така беше навсякъде. В Лондон. Париж. Ню Йорк. Всеки трябваше да се регистрира.

Но нима Зебек имаше такива връзки? И толкова ефикасно ли действаха в полицията? Може би, реши Дани. Очевидно.

В полезрението му навлезе ръждясал товарен кораб — „Кодама Мару“ — и скри гледката към Истанбул.

„Но откъде Зебек изобщо е знаел, че съм в Истанбул?“ — зачуди се той.

Отне му по-малко от минута, за да си отговори на този въпрос. „Сигурно се е досетил“ — заключи Дани. Не беше трудно да се предположи пътят му. Зебек разполагаше със същите имена като него. Защото Дани сам му ги бе дал. Имената от телефонните разговори на Крис Терио. Барзан в Истанбул и как му беше името в Осло. Ролвааг. Следователно Зебек може да е пратил по една група мутри в Турция и Норвегия. А в случай че Дани се прибере в Щатите? Трета група там.

Струваше му се логично.

Само че… не си обясняваше как са го открили на улицата пред щерната. Когато беше излязъл от хотела, дори самият той не знаеше къде отива. Тогава как го беше намерил Веждата? Дали бе случайност? „Едва ли“ — реши Дани. От Джанкуртаран не водеха много пътища. Той се намираше на нос в Мраморно море. Освен ако нямаше лодка, човек трябваше да мине покрай „Света София“ или Синята джамия. Нагоре или надолу по склона. И с кого беше разговарял по мобилния си телефон Веждата? Със Зебек ли? Може би. Или имаше колеги. В такъв случай нямаше да е трудно да го пресрещнат на излизане от Джанкуртаран.

Покрай него мина група ученички, които се кикотеха и хвърляха срамежливи погледи в неговата посока. Разбра, че си е говорил сам, и момичетата са го забелязали. Нямаше нужда да знае турски, за да се досети какво си мислят: „Вижте го тоя! Целият е мокър! Сигурно е луд!“.

Поклати глава и се засмя. „Това е кошмар — реши той. — И защо Зебек си прави целия този труд?“ Дани не знаеше много, а и нямаше никакви доказателства за онова, което знаеше.

Естествено, Зебек нямаше представа какво знае той, а само че е копирал файловете от компютъра на Терио и ги е дал на Инзаги. Въпросът дали ги е прочел стоеше открит. Милиардерът вече беше намерил дискетата в сака на Дани, ала това не променяше нищо. За него залавянето на Дани Крей бе нещо като „задължително усърдие“. Той разполагаше със средства. Защо да не ги използва?

Грамадният корпус на товарния кораб напусна полезрението му и отново се появи Истанбул, сякаш някой беше дръпнал завеса. На далечния склон към водата се спускаха небостъргачи, чиито широки бели рамене блестяха на яркото слънце.

„Ами ако изобщо не е така? — зачуди се Дани. — Ако изобщо не е телефонният секретар и регистрационният формуляр? Ако е нещо друго?“

Хрумна му ужасяваща мисъл. „Ами ако… ако нося предавател?“ Малък радиобутон, зашит в яката на ризата или скрит в тока на обувката.

Но не, не можеше да е ризата. Тя беше нова. Всичките му дрехи бяха нови — бе ги купил в Рим. Освен обувките. Те бяха същите, с които беше отишъл на срещата със Зебек в деня на палиото. „Хубавите“ му обувки, мокасините „Колаан“.